Добромир ТОНЕВ.

Николай КЪНЧЕВ

Иван МЕТОДИЕВ.

Александър СЕКУЛОВ.

Кристин ДИМИТРОВА.

Георги ГОСПОДИНОВ.

Бойко ЛАМБОВСКИ.

Деян ЕНЕВ.

Емил АНДРЕЕВ.

Алек ПОПОВ.

Христо ЗАПРЯНОВ.

Калин ТЕРЗИЙСКИ.

Милен РУСКОВ.

Недялко СЛАВОВ.

Георги ГОСПОДИНОВ.

Теодора ДИМОВА.

Здравко ПОПОВ.

Монти ПАЙТЪН.

Людмил СТАНЕВ.

Антонио ВИВАЛДИ.

Валери ПЕТРОВ.

ТРИЛУСА.

Курт ШВИТЕРС.

Паулу КУЕЛЮ.

Вера МУТАФЧИЕВА.

Георги ЛОЗАНОВ..

Людмил СТАНЕВ.

Клео ПРОТОХРИСТОВА.

Кога спира да пише поетът . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5

Стихотворения . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6

Стихотворения . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7

Поезията е . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8

Патос . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11

Из „Българска антология“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12

Нощен риболов без преспиване… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 13

Мемориал . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14

Див кон . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .16

Боледува ли публичната реч? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19

Татко . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21

От до . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23

Из „Възвишение“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24

Из „Фаустино“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28

Из „Физика на тъгата“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31

Сърце на кръст . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34

Поет и приемственост . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38

Унгарският разговорник . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44

Вие питате, г-жа Палме отговаря . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45

Метафора . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46

Четирите годишни времена . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48

Веселият дух на Рим . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50

Свободата и други басни . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50

На Анна Блуме . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 52

Из „Алхимикът“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 53

Една съвсем бегла равносметка… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

Двайсети век — в двайсет реда . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 58

Кратка енциклопедия за ученици . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 59

Визуални емблеми и литературни години . . . . . . . . . . . . . . 62

Съдържание

Критически страници.

Разговор със Светлозар ИГОВ.

Младен ВЛАШКИ.

Христо КАРАСТОЯНОВ.

Павел ГЕНАДИЕВ.

Из „кухнята“ на „СТРАНИЦА“

Ахмед ЧАУШЕВ.

Генчо СТОЕВ.

Валери НАЧЕВ.

Димитър ЧИЛИКОВ и

Христо ПРОТОХРИСТОВ.

Страници на Борис Минков . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 67

Страници на Борис Ангелов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 70

Страници на Младен Влашки . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 71

Страници на Здравко Дечев . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 74

Страници на Гергина Кръстева . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 78

Страници на Татяна Ичевска . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 81

Голямата критика се създава в досег с живия

литературен процес… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 86

Опит върху поетиката на Николай Кънчев . . . . . . . . . . . . . 89

Проблемът със събуждането в съвременната българска

литература: един дискурс, два дискурса . . . . . . . . . . . . . . . . 92

Из „Какво сплоти българските майстори на словото

около списание „Художник“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 95

Как се приготовляваше брой втори

за 2012 година . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 97

Из „Към омагьосаните морета“ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 100

Разминаването бе невъзможно . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 101

Записки от книжарницата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 102

В зората на писмеността . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 104

Думи на съставителя . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 112

Съставител на брой +/ 2012 (специално издание) — Младен Влашки

Списание „Страница“може да бъде разгледано, поръчано и закупено

във всички книжарнициот веригата на ИК „Хермес“,

както и в книжарниците„Български книжици“ — София,

„Нисим“ — София,„Хеликон“ — Пловдив.

тримесечно литературно списание

Година XIIIброй + /2012 (специален)издава „Сдружение „Литературна къща“ — ПловдивМладен Влашки — председателДимитър Келбечев — художникФеликс Попов — оформление на книжното тяло

Адрес на редакцията:4000 Пловдив, ул. „Петко Д. Петков“ № 45e-mail: lithome@abv.bgÏå÷àò „Жанет-45”Приемат се само стандартни ръкописи (съгл. БДС 8200–76, т.е. 30 реда с по 60 знака текст въввсяка страница с формат А4, машинописен първи екземпляр). Приема се също компютърен наборвъв файлови формати * . RTF, * . ODT, * . DOC, * . TXT, изпратен по електронната поща или пред-оставен във вид на запис върху стандартни дискети 3.5 " или върху компактдиск (CD / DVD).Оригинали не се връщат и не се рецензират (независимо дали са използвани или не).

Цена: разпространява се безплатно

ISSN 1310–9081

национална награда „Христо Г. Данов“ — 2008 година,присъдена за представяне на българската книга

Редакционна колегия:

Александър СекуловБорис МинковГалина ЛардеваДимитър КелбечевКлео ПротохристоваЛюдмил СтаневМладен ВлашкиНедялко Славов

Изданието се осъществява

по проекта

„Открита страница.

Литературата до Вас“.

Проектът е реализиран с

финансовата подкрепа на

Национален фонд „Култура“

Екипът на „Сдружение Литератур-на къща“, издател на списание „Страни-ца“, благодари 56на ИК „Хермес“ и ИК„Летера“ и на Филологическия факул-тет при ПУ „Паисий Хилендарски“ заподкрепата в осъществяването на про-екта.

Този „+“ брой за 2012 г. се издава спомощта на издателска къща „Жанет-45“ и с подкрепата на нейния основателг-жа Божана Апостолова, за което същоблагодарим.

През годините членове наредакционната колегия са били:

Ани ИлковВалери НачевГеорги ЛозановСветлозар Игов

Когато детето престане да е безразлично към голотата си.И започне да усеща с погнуса пубертетните пъпки на първите ограниче-

ния.Лъжа е, че поетите са безотговорни и не се съобразяват. Патологичната

им чувствителност води до неизбежното страховито оперение, което битрябвало да внушава борбеност, но всъщност е акт на самозащита. Далеченазад, в памучните пелени на детството лежи, опишкан до кръста, но горд инезависим, розовият мегалит от ценности, недостъпен за филтриранотосъзнание на омъдрелите. Но не идва ли омъдряването, за да осъзнаем в себеси детето?

И тогава детето става златна мина, не — по-скоро впрегатно добиче запоета. Тогава идват стиховете.

Тази взаимозависимост трае различно във времето, тя е вторичнотодетинство на поета.

Но когато поетите започват да разхождат това дете из канцелариите насвета, детето си тръгва нацупено.

И тогава поетите спират да пишат стихове.Или като мен сега се опитват да си обяснят как точно се е случило това.

* * *Мозъкът е ленив човек. Неговата съпротива срещу алогичните поетични

построения и стремежът му да цивилизова и подрежда правилно нещата сакошмарно ежедневие за поета. Това е причината той да изпитва ужас, кога-то някой се опитва да надникне в черновите му.

Ако приемем, че обнародваните (значи харесвани от поета) стихове саедна къса, но златна пътечка към съвършенството, то черновите му са дългамагистрала, чийто асфалт е разтопен от вездесъщото слънце на баналност-та.

Тъкмо поради това поетите не обичат да показват черновите си. Те добрезнаят, че никой не целува обратната страна на иконата.

Сп. „Страница“, бр. 1/1997 (1)

&

5

Добромир Тонев

Кога спира да пише поетът?

Един читател

Моят глас изказва времето в сезони. Всъщност,сляпото пространство се оказва глухонямо.

Всичките подвижни пясъци са неподвижнии все пак понякога следата ме предхожда.

Тя отвежда до един читател, и се вижда,че е имало крилати, без да са пернати.

Моят глас в пустинята отекнал е в оазис.Не ме хваща бяс от хапещия бесен вятър!

Само след потопа бреговете са подводни...

Сп. „Страница“, бр. 2/1998 (6)

Окриленият е вътрешно свободен

Всички силни на деня добре го знаят:свият ли сармите на гладуващите нощем,те дори насън си свиват знаменатаи, подхранващи се с тях, набират сили…

Аз се питам и си отговарям самоза да си поема дъх на отговорност.Другото е работа на другите и некада си гледат работата по неволя.

Нека кой където иска да си търсисвобода, докато я открие без окови.Моята свободна воля се оказваволна птица в клетката на обществото.

Сп. „Страница“, бр. 3/2007 (31)&

6

Николай Кънчев

Свобода

Свободен си! Сън е пътят!И каква светлина-тъмнина!

Просто охлюв размътва тревитес пипалца от двурога луна…

Но кажи ми, кой ще ти пречи,накъдето и да вървиш,

да поспреш за няколко века —от сърце да си помълчиш.

Сп. „Страница“, бр. 2/1997 (2)

Червей

В търбух на червей слънцето изгрява…Треви и птици, облаци, листа,въздишката, която ти се дава,какво са — само мляскане в пръстта.

Щом всички дни са всъщност сетни днии всяка първа стъпка значи край,то време е, слепецо — прогледни!

Плешивата тояга възседни —на конче със смъртта си поиграй.

Сп. „Страница“, бр. 1/2000 (13)

&

7

Иван Методиев

Поезията и поетът се срещат в тъмните води на времето като айсберги „Титаник”. Поетът е млад, току-що конструиран, окичен с гирляндитена светлината, шумен и нагъл в желанието си да покорява картите, гео-графиите и съпругите на пасажерите, блестящ в капитанската си уни-форма, постоянно избърсващ с небрежен жест невидимите прашинки отеполетите и акселбантите си. Дори когато вижда тъмния силует на леде-ната планина срещу себе си, поетът си свирука болерото на лекомислие-то, защото стиска здраво руля и е уверен, че ще се разминат елегантно —като тореадор, огънал се над рогата на връхлитащия бик, а после ще чуетака необходимите за вестибуларния му апарат аплодисменти. И тенаистина ехтят оглушително, докато долу, под вълните, един остърледен ръб не прави своя хирургически разрез в металния корпус на поетаи водите на времето не започват да пълнят трюма.

Поетът е кораб, който бавно поема времето в себе си и потъва.Поезията е внезапно замръзнало време, което бавно се топи, докато

отново се превърне във вечност.

И сега, днес, когато на палубата все още е шумно, сред пасажерите нее настанала паниката на оцеляването, когато корабът е само леко накре-нен, но все още бърза към спасението, капитанът е застанал на мостика,застинал в желанието си да разбере как, накъде и защо плава.

Поезията е ненакърнимо мълчание.Думи, които те карат да чуваш тишината.Далекоглед, с който можеш да надникнеш отвъд хоризонта.Телескоп, с който можеш да се откриеш сред звездите.

8

Александър Секулов

Поезията е.

9

Александър Секулов

Чуйте заклинателните думи на Христо Фотев:

Не позволявай да умра —закриляй меот страшното приятелство на хората,които те изгубиха — показвай миизмамата на техните ласкателства, —не ме убивай с тяхното признание.

Фотев е написал тези думи за родината си, за България. Но има липоетът друга родина, освен самата поезия? Могат ли границите и езици-те да бъдат бъдат затвор за думите му?

Поезията е защитната реч на всеки един народ пред Господа. И акоима българско изкуство, което ще пренесе — като мост — във Вечносттабългарския дух, то това не е българската музика, българския театър, бъл-гарското изобразително изкуство. Да ме прощава Емил Андреев, ноняма да са и българските романи, разкази и пиеси. Там, отвъд, сред ски-тащите щастливи и волни духове на различните народи и нации ще нипренесе българската поезия. Тя е прашинката, частицата Бог, неразде-лимия на съставни части елемент, който ще остане след нас, за да разказ-ва и обяснява неописуемия ужас и непоносимото щастие да си българин.

Нека ви припомня два поетически шедьовъра на българския поетИван Методиев:

Ето един вик на ужас, съизмерим с най-великите стихотворения насветовната поезия.

ВЪЛЧЕ

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.В скутите на мамаблъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.После го облиза.После го изяде.

Без да искаш, мамо,стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,хич не ме боли.

А ето и една спираща с красотата си възхвала на смисъла да си жив.

10

Страница, брой +/2012 (специално издание)

ДА СЛУШАШ

Да слушаш как в следлетните мъгливъв капки се сгъстява светлината,не е ли хубаво — шуми навън липатаи колко е щастлива, че вали.

Потръпва ожаднялото дърво,разлива се над улиците сиви,превръща се в дихания горчивии сякаш в още нещо, но в какво?

Едно листо край погледа кръжии с тънък звук денят се разпилява.Петна от въздух… Вятър ли повявав черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,че нищото върховен смисъл става.

Някога, в сребърната антология на световната поезия, тези стиховеще заемат своето спокойно място до тези на Аполинер, Елиът, Кавафис,Уитман. Сигурен съм в това, бъдете сигурни и вие.

И когато посягате към томче със стихове, да знаете, че вие чететепоезията, а тя ви разлиства. Връща ви вятъра между слепналите страни-ци на битието, разчиства входовете на пристанищата, където корабитеви са полегнали в ежедневната сладост на ръждата.

Припомнете си тристишието на Борис Христов:

ИЗПОВЕД

Тя е плазма, а не кост —поезията може да свързва,но не и да носи.

В ежедневния си ужас и уплах от красотата българското обществовинаги е тикало своите поети на барикадата, за да затулят с телата си зее-щите амбразури на смисъла и хармонията. Затова и в българските бук-варчета отсъства бялата, светещата българска поезия. Защото поезиятаможе да бъде не само стон от изтичането на времето, но и щастливо сте-нание, което го спира и му подарява дрехата на вечността.

Сп. „Страница“, бр. 1/2010 (41)

&

11

Патос

Бароковата висотана новите глухарчета,разклатенислънца от Птолемеевите сфери– звън! –малко наивни като всякосъвършенствои заплашителни.Не само те –случаен глас,засилен по извивките на песента,изхвърча на завояи в този миг лети над себе си– мортале, салто ли ти викаха! –в едноминутно включванена чуждо радио„Не махах от морето, давех се“:стих, който няма да забравя.

Тук има патос –исках да го има.

Височината внеочакваните катедрали:смалява мес едно настръхване.

Сп. „Страница“, бр. 2/1999 (10)

&

Кристин Димитрова

Път

из Александър Геров

Никак не е страшно да умреш,в този свят смъртта е нещо смътно.Тъй както си вървиш, поспреш,починеш миг и пак си пътник.

Не свършва нищо със смъртта,смъртта е само малка гара,изваждаш си билет за вечносттаи се люлееш из вагони стари.

И питаш има ли место',а там са твоите роднини— жена ти, майка ти, и токаквито си ги спомняш от години.

И носите се цяла нощ отвъд —из тъмната безкрайност на Всемира,додето станеш прах от този път…И вече няма да умираш.

Под пръчка следва да обясня, че тия стихотворения са из подготвенатаза печат „Българска антология. Нашата поезия от Герова насам“, нареде-на съвместно с господата Пенчев, Дойнов и Евтимов. Книжката трябва даизлезе в „Свободно поетическо общество“. И ако по тия блажени меставинаги се е твърдяло, че всяка антология е в някаква степен лична, то ниене се свеним да явим, че тази е най-лична. И любвеобилна. Край на пръч-ката.

Георги Господинов

Сп. „Страница“, бр. 3/1997 (3)&

12

Георги Господинов

Нощен риболов без преспиване на платен водоем

Цеко и шурето с Венци, оттам са Методи и Глистера.Долу при залива 3-ма с тойота са, тайно косят толстолоб.4 пенсии скубят уклей накъм бряста и псуват Борисов,Васо кръчмаря предлага и скара, и бира, и боб.Ние сме много – народ – втренчен в най-разноцветни поплавъци.Много, ви казвам, народ. И коли, в копривака затулили тасове.Тънко засвирват комарци, запяват щурците и славеите.В жилава смес се омесват със сръбската чалга на Васо.„Наборе, на ти от мойта ракия – еша си няма тя.“„Те ти – мези си домати наклъцкани – ний си ги въдиме“.„Мойта па кучка бега по Италия лани – шейбам й мамата“.„Мойта па лае нонстоп, ама дом си седи, като кърлеж у мъде“.Меко се спуща нощта. Електриките пали сайбията.После минава за таксата, вече на няколко бирици.Пльоква сред гьола рибок. Горе луната подсмива се.Дивна, вселената цяла като голям язовир ни е.Сам сред шавара, ловува и юноша бледен, критичен.Златната рибка бленува, крие упадъчен стон.Момко, не се надломявай, бе – тук всяка рибка царичка е,всяка душа е с корона, всяко тук столче е трон!

Сп. „Страница“, бр. 2/2011 (46)

&

13

Бойко Ламбовски

Вече няколко години библиотекарят Гелето беше без работа, откак взри-виха градската библиотека и на нейно място построиха хотел. Добре че женаму работеше, беше медицинска сестра в ИСУЛ и благодарение на това, чедаваше нонстоп дежурства, слава богу, преживяваха. А и децата им отрасна-ха, завършиха и започнаха да работят. На ден Гелето разполагаше с четирилева — за цигари и за едно-две кафета. Когато жена му излизаше рано сутринза работа, той още лежеше, завит презглава с одеялото, макар че се будешекъм пет. Беше му непоносимо да гледа как тя вади от разнищеното си плат-нено портмоне четирите лева и ги оставя върху покривката на масата. Тябеше добра жена и не му триеше сол на главата. От това, разбира се, на Гелетоне му олекваше.

Той забеляза нещо интересно. Неговото име беше Ангел, но лека-полекавсички започнаха да му викат Гелето. И дори и той започна да се нарича така,когато мислеше за себе си в трето лице.

Излизаше от къщи в ранния следобед и тръгваше по улиците. Какво пра-веше ли? Обикаляше сергиите за стари книги. И когато беше спестил някойлев, успяваше даже да си купи книга. В книжарниците, където продаваханови книги, той изобщо не влизаше.

В кашоните със стари книги по улиците имаше истински богатства.Книги, които някога Гелето е чел и са му харесали. Непрочетени досегакниги от познат автор. Любими книги, от които вече има екземпляр, нокопието в кашона е по-здраво, или по-хубаво издание, или мирише по-добре.Често книгите в кашоните миришат на мухъл и са с разкривени гръбчета. Нопонякога миришат особено, на хубаво, на нещо скрито назад в годините.Гелето задължително носи в себе си голяма найлонова торба, жълта на цвят,с надпис „Най-здравата торбичка“. Наистина това са най-здравите торбички.Пробвал е, издържат дванайсетте тома на Достоевски. Книгите от кашонитеструват по лев, по два. Продавачите обикновено са на ръба на клошарствотои нерядко дъхат на алкохол. Но мнозина от тях са удивителни познавачи,рядко начетени хора.

Сергийките с книги изникват на най-невероятни места и затова Гелетообича да обикаля из града. Радва се, когато открие ново находище на книги.Радостта му е вътрешна, дълбока, като изръмжаване. Преглъща, не бърза дасе спусне към сергийката. Първо разглежда продавача, хората наоколо. Ипосле започва бавно и систематично да рови.

Днес се натъкна на такава една сергийка след Моста на влюбените наНДК. Сергийката беше разположена на спирката след кръстовището в посо-ка „Орлов мост“. Кашоните се крепяха на подръчни приспособления, прили-

14

Деян Енев

МемориалНа Красимир Димовски

15

Деян Енев

чащи на несръчно мостче. Наоколо беше кално и разгазено, но Гелето сиизбра удобна позиция. Книгите бяха запазени, с обложки, личеше си, че запръв път напускат домашната библиотека, не са се търкаляли по мазета или вбивши градски тоалетни, по тях не беше пропълзяла влага, не беше тръгналаоще по страниците им онази страшна ръждива тлен. Човекът зад книгите сеопитваше да изглежда като старо куче, но не успяваше. Пушеше цигара отцигара и прекалено много му личеше, че няма в джоба си и пукнат лев. Лице-то му беше твърде слабо и някак землисто, като на някой, който системногладува. А очите му веднага проследиха като лъч на фенерче ръцете на Гелето,когато си бръкна в джоба.

— Хубави книги? — каза Гелето, докато си вадеше цигарата. Омачка я,запуши.

— Какво да правя, не се събират вече в библиотеката — каза човекът.Лицето му беше слабо като на корабокрушенец.

Пък горд, помисли си Гелето. Признай си бе, ще ти олекне. Скоро щепочнеш да си пъхаш по едно патронче в джоба, или да надуваш двулитровитебири. От това спасение няма. Всеки, който е излязъл на улицата, го прави.Улицата е страшно нещо. Защото следващата стъпка е клошарството.

Гелето си избра една книга. Авторът му беше непознат. Но изданиетобеше хубаво, от 1962 г., с твърди корици. Заглавието беше „Мемориал“. Товазаглавие подхождаше на настроението му днес. Той взе книгата, отвори я ипрочете половин страница. Сетне я затвори, преглътна и небрежно попита:

— Тази колко струва?Човекът също преглътна.— Три лева.Новак беше и още беше алчен. Уличната цена е два лева, дори може да се

спазариш за един. Продавачът се беше полакомил. Но Гелето нямаше трилева.

Докато се прибираше вкъщи, по ръцете си още усещаше допира от твър-дите корици на книгата и платненото ѝ гръбче. А и прочетенето не му изли-заше от главата.

На другия ден твърдо реши да си я купи и излезе рано, още преди обяд.Когато стигна до онази спирка, човекът обаче го нямаше. Нямаше го и на след-ващия ден, и на по-следващия. Тази книга Гелето не откри никъде по кашони-те из града, колкото и да ровеше. Остана му само прочетеното набързо.

„Мемориал“ започваше така:„В Неаполския народен музей видях късче хляб от преди две хиляди годи-

ни, голямо колкото пестник, полуовъглено и сиво, твърдо като камък. Наме-рили го бяха в Помпей. Имаше там и малка съдинка с парче кехлибар в нея —само че по-млечножълт, попукан и блестящ. Това беше вино от преди двехиляди години.

Хляб и вино бяха изложени там, от тях бяха живели хората, носили туникапо времето на Тибул и Сенека. Хлябът тъкмо е бил разчупен, виното — едванапито. Тогава Везувий прекъснал обяда. И до днес още не е довършен тояобед в Помпей. Пред нас лежи изложено онова, което останало, когато тога-вашните люде измрели — хляб и вино: от тях възкръсват ужасите от преди двехилядолетия и ни облъхват с хлад и загадъчност, нас, далечните поколения,които ядем хляб и пием вино точно както тогава.“

Сп. „Страница“, бр. 1/2008 (33)&

„Баща ми е голямо копеле!“, каза си Ивана, протегна се и запали нощ-ната лампа. Бе три часа през нощта. Париж уж спеше, а светеше като буден.„Колко ли хора сега се въртят в кревата като мене?“, попита се Ивана, послестана и тихо тръгна към кухнята да си направи сандвич. Стараеше се да несъбуди мъжа си. Знаеше, че той спи дълбоко, с отворени уста, и хъркашекато заклан, но все пак. Може и на него да му влияе пълнолунието.

Докато мажеше филията с масло, Ивана изпита нужда да поговори снякого. Днес от България се обади майка ѝ. Нищо особено! Живееха крот-ко, бедно и незлобиво с лудия ѝ баща, който на стари години решил да сивземе кон. “Съвсем е изперкал!”, дъвчеше Ивана и гледаше разсеяно в лъс-кавия накрайник на абсорбера.

Не беше гладна, но в късните часове храната я успокояваше. Понякогаси мислеше, че ще се разболее от булимия. Ако беше в България, сигурнощеше да се пропие като баща си, но тук не можеше да си го позволи.

Преглътна последния залък, пи вода и тръгна към спалнята. В холаневолно се спъна от ръба на килима, залитна и за малко не падна. „Ще сепребия, к’во ми става!“, изрече на глас Ивана. Седна на дивана да се освестии тогава погледът ѝ падна на телефона. „Защо пък да не му се обадя?“,помисли си. „И без това отдавна не сме се чували.“ Намери слушалката,набра номера, сложи крака върху масичката и зачака. След третото позвъня-ване чу сънения глас на брат си. Слава богу!

– Асене, искрено се надявам, че съм те събудила – изрече Ивана итъничко се изхили, подчертавайки колко гадно бе постъпила.

– Успя. Ивана, ти ли си?– Че кой друг може да безпокои милото ми братче?– Луда си беше и луда си остана. Три часа през нощта е, по дяволите!

Какво се е случило?– Нищо. Просто ми домъчня за тебе. Колко е часът сега в Мюнхен?– Вече ти казах. Кога ще запомниш, че сме в един часови пояс?– Разбира се, че знам. Ха, ха! Сега в България е два, нали?– Четири. Там са с един час напред. Ако за това се обаждаш, затварям.– Чака, чакай! Днес се чух с мама.– Нещо лошо?– Не. Всичко е наред. Старият цар си намерил кобилка. Представяш ли

си?

16

Емил Андреев

Див кон

17

Емил Андреев

Асен замълча. Опита се да си представи баща му на тая възраст с любов-ница. Стана му смешно, но пък не бе невъзможно. На стари години човекполудява.

– Мама как го приема?– Радва ѝ се и по цял ден я гали. Много мила била.– Ивана, какви ги говориш?– Ама ти… – избухна в смях сестрата. – Ти к’во си помисли? Старецът си

е взел кон бе, истински кон, женски. Кобила! И се казва Мая. По цял ден яяздел из Балкана и само за нея мислел и говорел. Мама се опасява…

– Бързо ще му мине. Знаеш го какъв е. Ще ѝ се насити и ще я продаде.Утре ще им звънна. Хайде, лека нощ!

– Не затваряй, моля те! Как я караш, братле?– По немски. За бога, не ти ли се спи? Утре няма ли да ходиш на работа?– Да, но… Слушай, ти… помниш ли защо сме кръстени така?– К'во ти става, бе сестро? Ако не ти се спи, гледай телевизия. Посред

нощ ли се сети за имената ни? Разбира се, че помня.– Не е ли абсурдно? Мисля си…– Виж, хайде да затваряме. Има и електронна поща. Излей си мъката в

писмо и утре ще го прочета. Съгласна?– Не е същото. Спомняш ли си какво казваше татко: „Вие сте Ивана и

Асен, като цар Иван-Асен. Вие ще възродите България.“– Една от поредните му щуротии. Човек не си избира родителите и

името. Лека!– Е да, ама съдбата…Думите ѝ се сляха със сигнала на телефона. „Копеле!“, гневно и на глас

извика Ивана и захвърли слушалката. После, без да се замисля, тя отиде докомпютъра, включи го, изчака нервно, докато той зареди, и яростно започ-на да пише с латински букви на български. Мразеше, когато не можеше даползва кирилица. Бъркаше транскрибирането на ж, ч, ш и щ, за ъ слагашету латинско u, ту а, за полугласната я не ѝ се мислеше. „Истинска идиотщи-на!“ Сега обаче тракаше яростно и не ѝ пукаше дали ще нарече брат си zha-luk или jalak. Той щеше да усети злобата ѝ, дори тя да пишеше на иврит.

„Gadno, mrusno kopele“, започна тя. „Tova, koeto ne iskashe da chuesh, е,че ми е страшно мъчно за тебе, че вече ми писна да тичам от-до и да не спяпо цели нощи. Чувствам се много самотна. Често си мисля, че и ние станах-ме поредната жертва в името на децата – да живеят по-добре, да не се мъчат.А истината е, че и ние колкото и богати да сме, един ден ще останем самикато мама и татко. Той поне си е взел кон. Животът ни разпиля, избягахмеот хитрите, невъзпитани и лакоми тарикати, които разсипаха България, икакво? Какво спечелихме? След 50 години на някой наш внук може да муиздигнат паметник за поредното революционно откритие, но той ще е тол-кова българин, колкото Бил Клинтън е ирландец.

Мразя се, че съм такава. Тук, във Франция, имам всичко, но дори и следтолкова години на „преуспяване“ не мога да се спася от призраците накръвта. Знам, ти можеш, пък и аз вече се примирих. Ала когато нощем себудя и си мисля за тебе, мама и татко, който си е въобразил, че като има кон,ще си спаси душата, тогава имам нужда да поговоря с някой и ти, колкото ида е късно, не трябва да ми затваряш телефона! Chu li, kopele gadno!“

Ивана натисна иконката „Send“, отпусна се в стола и загледа тъпо надмонитора. По бузите ѝ се стекоха сълзи. След малко тя се съвзе, избърса ги

и стана. „Сигурно ме хваща критическата!“, помисли си и отиде да си на-прави още един сандвич.

Изяде два. Когато се върна и реши да изключи компютъра, видя, че еполучила e-mail от брат си. Отвори го и зачете:

„Nikoga ne sum viarval v mitove. Животът е една непрестанна борба. Пече-лят силните и богатите. Не съм дошъл в Германия, за да бягам от България,а да стана силен; да се науча от най-силните как се прави това и да имаммъжеството да понасям живота, такъв какъвто е. Нямам илюзии, те са заслабите. Имам мечти и се боря да ги осъществя, пък каквото е рекъл Господ.Изобщо не ме интересува дали след 50 години внуците ми ще се водят бъл-гари. Ако са силни и могат, сигурно ще помнят какви са. Американците щепомнят векове наред Бил Клинтън като най-успешния им президент, дории да разберат примерно, че коренът му е български.

Знам, баща ми те е трогнал като си разбрала, че си е взел кон. Не съмсигурен обаче кой е по-див от двамата. Най-добре е баща ми да яхне своятакобилка и да отиде с нея пред Народното събрание. Там, до металния конна цар Освободител, да постои час-два за атракция, а после да си отиде примитовете, с които толкова години ни е пълнил главата. Нали той казваше:Ubi bene, ibi patria*.

Не ми се сърди. Знам, че съм гадно копеле. Не съм те избирал за сестра,но помни, че все още много те обичам.

ПП ПРЕДЛАГАМ ТИ ЗА КОЛЕДА ДА КУПИМ ЕДНО ХУБАВОСЕДЛО ЗА КОБИЛКАТА НА БАЩА НИ. ЩЕ СЕ ЗАРАДВА, ОСОБЕНОКАТО МУ ПРИПОМНИМ, ЧЕ ЦАР ИВАН-АСЕН СЪЩО Е БИЛ ВИЗГНАНИЕ. ХА, ХА! ДА, ГАДЕН СЪМ, НО ОСВЕН ТЕБ И НАШИТЕОБИЧАМ И ЖЕНА МИ ИНГРИД, И СИНА МИ АНДРЕАС. ЦЕЛУНИТВОИТЕ СИМЕОН И ДАНИЕЛ И POZDRAVI HURKASHTIA TI SUP-RUG.“

След като прочете написаното, Ивана някак си се успокои. Постоя допрозореца, зареяна в светещия град, после тръгна към спалнята. Този път несе спъна. „Винаги е бил по-точен и прагматичен“, помисли си тя, докато силягаше.

Мъжът ѝ хъркаше, а Париж се правеше, че спи.

Сп. „Страница“, бр. 1/2007 (29)

&

18

Страница, брой +/2012 (специално издание)

19

Мелницата за думи отново е пусната на пълни обороти. Не че някога еспирала, но ходът на събитията изисква спешно нови и нови количества.Празничните речи с летящ старт преминават в предизборни, на фона нанесекващите европейски лакърдии.

Мелницата за думи не е специфично българско изобретение, но е внедре-на широко по нашите земи заедно с останалите блага на прогреса. Така кактоХоландия е осеяна с вятърни мелници, у нас на всеки мегдан има по еднамелница за думи. Съберат ли се хората по какъвто и да е повод, и мелницататръгва да мели. Ако думите бяха жито, вероятно щяхме да подбием световни-те цени на брашното. Но не са. Като стриеш зърното на смисъла им, оставасамо безвкусен прах. Откъдето навярно е произлязъл хубавият българскиидиом: хвърлям прах в очите на някого.

Драмата на публичната реч е схваната особено вярно от Илф и Петров вДванайсетте стола. На митинга по случай пускането на старгородския трам-вай всички оратори се надпреварват да дърдорят за международното положе-ние. Инженер Терухов решава да каже все пак нещо за самия трамвай, но вмига, когато се качва да на трибуната, започва да ръси същите „изтъркани,извехтели, оваляни в прахта фрази“. Колко е срамно, терзае се той, че никакне умеем да говорим, никак. Само шумим… По-добре изобщо да не говорим.

„Шумим, брат, шумим“, впоследствие се превръща в крилата фраза насоциализма, а ситуацията, описана от Илф и Петров – в матрица за стотицифейлетони и скечове.

Опитите да се лекува социализмът чрез езика, разбира се, бяха наивни иобречени, но сравнително безопасни. Истината е, че всички се нуждаеха оттози официален жаргон. Потъвайки в него, говорещите създаваха около себеси своеобразен щит. Мълчанието всъщност бе далеч по-опасно, защотоможеше да се изтълкува като несъгласие. Ако всички бяхме млъкнали извед-нъж, дори само за ден, властта сигурно щеше да обяви военно положение. Нотишината не се състоя. Да говориш, без да казваш нищо, се превърна визкуство.

Надеждите, че демокрацията ще излекува езика също се провалиха. Вначалото на 90-те публичното слово се превърна в площадно. Появиха сеярки, убедителни оратори, които се оказаха неубедителни политици. Макари силно приповдигнат, изтъкан от емоции, техният език беше различен,белязан от индивидуалните особености на личността. С професионализация-та на политиката обаче тази несресана, патетична реч беше канализирана.Щабовете на партиите заприличаха на PR-агенции. Да не се изпуснат, да ненаправят гаф, да не ги хванат неподготвени скоро се превърна в основнагрижа на публичните фигури. Езикът отново се превърна в убежище. Всичкизаговориха така, сякаш криеха някаква огромна срамна тайна. Макар че тай-ната беше издадена преди цял век от Алеко Константинов: „и едните, и дру-гите са…“.

Преоткрил баналната истина, народът се успокои и се върна към старитеси навици: през едното му ухо влиза, през другото излиза. Общо взето кактопо времето на единодушно заклеймявания комунизъм.

Алек Попов

Боледува ли публичната реч?

20

Страница, брой +/2012 (специално издание)

По обясними причини една от малкото публични фигури, останали наст-рани от тази тенденция, беше бившият цар. Когато първите интервюта наСимеон Втори изтекоха по националната телевизия, всички бяха смаяни,трогнати, очаровани колко хубаво говори български. Този леко архаичен, нонесъмнено човешки език с патриархални обертонове отекна интимно внавикналите на партийни речи уши. Докато политическият език все повечесе откъсваше от площадния, завръщайки се към матрицата на шаблона, речтана царя оставяше неизменно впечатление за автентичност. Ще бъде пресиле-но да твърдим, че той е спечелил изборите заради това. Но едва ли някой щеотрече, че тъкмо езикът винаги е бил, поне доскоро, един от най-силните еле-менти на харизмата му.

Няколко години по-късно почти всички са убедени точно в обратното.Общественото мнение отсъжда, че царят изобщо не знае български, речта мупредставлява хаотичен набор от клишета, изпразнени от смисъл и съдържа-ние; прокрадва се даже съмнението, че той не говори достатъчно добре ника-къв език и на практика е безсловесен… Само имитира реч. Дори беше издаде-на цяла тухла с „бисери“ за доказателство.

Истината обаче е, че Симеон Втори продължава да си говори по същияначин, както когато тълпите го посрещаха с френетичния възглас „Искаме сицаря!“.

Онова, което общественото мнение не може да му прости, всъщност емълчанието. Не става дума за някаква уникална българска черта. Мълчаниетона публичните фигури, особено политиците, се посреща с тревога по цялсвят. Медиите го тълкуват като надменност и арогантност, докато останалитеиграчи на политическата сцена – като сигнал за заговор, коварно притаяванев очакване на удобния момент. Въобще, който мълчи, или си вири прекаленоноса, или е потънал в демонични кроежи. А най-вероятно и двете!

Парадоксално, демокрацията се оказа също толкова подозрителна къмтишината, колкото и тоталитаризмът.

Шумотевицата обикновено достига пик по време на официални празнициили избори. Тогава поражението на езика като инструмент на смисъла ставатъй болезнено очевидно, че всеки мислещ човек се сепва. Има нещо нереднов тази логорея.

Но да церим демокрацията, лекувайки езика на лидерите, е точно толковабезнадеждно, както да се борим с недъзите на комунизма, лекувайки съветс-кия език. И еднакво безопасно впрочем.

Може би е време да помислим за причините, които генерират тази абсур-дна ситуация. Какво ни спира да кажем „не знам“, когато наистина не знаем,и какво ни кара да посягаме механично към готови, изтъркани фрази, вместода потърсим свои? Защо изобщо се налага да търсим убежище в езика? Откого и от какво? Отговорите на тези въпроси за съжаление са извън езика.Иначе нещата лесно щяха да се оправят. Депутатите почват да говорят нор-мално и хоп, държавата нормална. Заговорват като европейци и хоп, вече смеЕвропа. На тази шаманска въдица вече никой не се хваща.

Публичният език е функция на обществената ситуация. Докато има три-буни и президиуми, казионният език неизменно ще се възпроизвежда. Вож-довете на индианците не могат да не говорят тържествено. Иначе няма да савождове. Докато политическата класа остава драматично разделена от елек-тората, винаги ще се страхува да казва „не знам“. Ще шикалкави и ще се криезад думите, вместо да се разкрива в тях.

Сп. „Страница“, бр. 1/2008 (33)&

Биха ме, татко. Биха ме. Толкова много ме биха, та чак ме обезобразихаи затова сега не можеш да ме познаеш. Но съм същият, татко. Твоят Ачо.

Онзи, когото някога учеше да кара колело. Само че аз, татко, така и не сенаучих да карам колело, а само да правя бомбички от миниум и бял бронз.Може би ако се бях научил, сега нямаше да съм в затвора, но аз не се научих,затова сега съм тук заради проклетите бомби.

Биха ме до смърт, татко. Казаха ми да си мълча, защото иначе щели да севърнат, за да ми изтръгнат езика. Защо кимаш, татко. Позна ли ме. Позна лиме най-после? Виж ръцете ми. Ръцете ми са същите, татко. Същите ръце насина ти, дето те държаха като дете, докато пресичахме линиите и хорскитепътища. Ти си вече стар, татко. Едва се държиш на краката си, но още карашонова раздрънкано колело, без да те е страх, че може да те блъсне влакът. Азобаче не се научих да пресичам улиците. Щом застана на някое кръстовище,ме хваща страх и не мога да премина. Уж съм голям човек. Мъж и половина,а ме е страх, че ако тръгна, някой ще ме смаже, татко. Може би затова поч-нах да слагам бомби по колите, от страх, а не от лошотия. Онзи ден взривих-ме влака, татко. Взривих го аз, а другите само го разграбиха. Та затова и чен-гетата ме биха, татко. Искаха да им кажа кой ме праща, ама аз нищо не имказах, татко. И не от страх, че ако проговоря, ще ме убият, а защото ако имкажа, ще остана без занаят. А без занаят ще умра от глад, татко. Затова не имказах. Ако можех да правя нещо друго, навярно бих пропял, ама сега немога, само бомби мога да правя и това е всичко. Ти не се тревожи. Аз всенякак си ще се оправя. Не ме гледай, че сега едва говоря. Така е, защотобузата ми е разпрана, но ще зарасне, няма как да не зарасне. Ти само сеуспокой и ще видиш, че някой ден ще ме познаеш. Сега се чудиш аз ли съм,не съм ли. Ама то е защото отдавна не си ме виждал, татко. Ако беше мевидял преди да ме набият, сигурен съм, че щеше да ме познаеш, но сега дажеи родната ми майка надали ще ме познае. Та като стана дума, как е мама,татко? Жива ли е още? Теб все пак понякога те виждам да спиш пиян вонази кръчма, но мама никъде не съм я срещал. Ако е жива, татко, кажи й,че съм добре, щото ако разбере, че са ме били, ще се притесни от няманищо. Ще започне да страда заради мене, татко. Ще се разкайва и ще сепроклина, че само за мъки ме е родила. Нали я знаеш, пак ще почне да сеобвинява, че е можела да ме възпита по-добре от тебе, татко. Не, не си

21

Христо Запрянов

Татко

мисли, че те упреквам. Ти не си виновен. Тя си беше курва по рождение исама си търсеше белята. Не бе жена за един мъж, татко, и ти това многодобре го знаеш. Така че не є се сърди много, защото по-хубава от нея няма-ше и да намериш. Не ми казвай само, че ти е все тая. Знам, че понякога сеотбиваш при нея и правите любов без пари. Тя ти пуща, ако не за друго, топоне заради мене, но ако ме питаш, и това е нещо в наши дни. Кой друг щете съжали и ще ти даде нещо без пари? Но откакто остаря, разбрах, че се епропила и тръгнала да търси Господ из гори и планини. Не знам дали евидяла Господ и дали той е бил милостив към нея като тебе, татко, но знам,че я обичаш повече от всичко на света. Затова си мисля, че щом си дошълчак тук, в затвора да ме търсиш, то навярно нещо се е случило, защото иначеоще щеше да се мъкнеш подир нея. Така че след като си тук, сигурно я нямавече. Знам, че си ми дошъл на свиждане само защото се надяваш, че катовидиш чертите на лицето ми ще разпознаеш в мене нея, ама за твой кутсузвчера взеха, че ме пребиха и затова сега се чудиш аз ли съм, не съм ли. Вина-ги си казвал, че приличам на мама, но колкото и да се взираш в мен нищоняма да излезе, затова по добре си тръгвай, а пък аз, като се оправя и ме пус-нат от затвора, сам ще те потърся. Ще видиш, щом отоците поотминат ираните зараснат, ще си стана отново същият какъвто ме помниш още отдете. Защо пак кимаш, татко? Кимаш, сякаш нещо не разбираш. Какво симислиш? Питаш се дали ме боли ли. Боли ме и още как ме боли, но ти не сетревожи, защото и болката си има праг. Като че ли е заспала и не мърда нинапред, ни назад. Сега и до смърт да ме пребият, не ме е страх. Не знамкакво повече да ти кажа, татко. Не знам дали съм одрал кожата на мама, нопоне със сигурност съм нейна плът и кръв, а дали наистина ти си ми баща,това не зная, татко. Мен ако питаш, малко се съмнявам, защото ако наисти-на ми бе баща, сега нямаше да ме бият. Щях да съм здрав и силен като тебе,но ти не се безпокой, даже и да не си ми баща, по-важното е, че си ме отгле-дал и ето ме сега, вече мъж, в затвора, татко. Не ме гледай така, че ми ставамъчно. По-добре си тръгвай. Няма смисъл да стоиш тук, за да ми гледашобезобразеното лице. Нали ти казах, щом изляза от затвора, първо при тебеще се отбия. Стига само онези довечера да не се върнат, за да ме убият,татко. Страх ги е, че мога да проговоря и да издам разни хора, дето само азги знам. Мислят си, че след като мога още да говоря, значи не мога дамълча. Нищо чудно да размислят и тази вечер да се върнат, за да ме убият,татко. Но ако все пак някой ден отново изляза от затвора, а ти за някъде ситръгнал, моля те, остави ми само твойто старо колело. Може и да не мога даго карам, но поне ще го тикам и ще вървя след теб.

Сп. „Страница“, бр. 1/2007 (29)

&

22

Страница, брой +/2012 (специално издание)

Здравейте мамо и татко!Пиша ви че съм добре и ни хранят хубаво. Сутрин ни дават от американ-

ската храна, която не е вкусна и за нищо не става, как ми се е прияло пър-жени филии! Ама е много калорична и била много полезна. Полезна им е…да не казвам какво, татко ще се сети за какво става въпрос. Като закусимимаме учения и много работа. Аз през ден стоя на поста. Има много мухи,направо ти влизат в устата. Не е опасно, не се безпокойте. Тъпите араби севзривяват от време на време, обаче не в нашия квартал. Аз сигурно ще полу-ча отпуска, защото гръм-нах една арабска свиня, някакво пишлеме малкобеше, минаваше по улицата и аз го свитнах и сега ще ме наградят. Уха,отпусчица! Татко ще се сети за какво става въпрос. Не се безпокойте замене, аз съм много добре, като изключиме големите жеги тук. Кажете наИна много поздрави и че я обичам и помня за цял живот. Да не се сърди, чесъм отишъл да се бия за Родината в накрая на света, както се казва. Аз, катодостоен войн на България ще си изпълня дълга, пък после, като се върна щей предложа да се оженим. И за накрая една смешка. Нашият капитан Нико-лов, не на сериозно, на майтап, взе че гръмна с едно ерпеге в някаква сграда.Пък то се оказа нещо като майчин дом. И като наизлизаха едни арбки, голити казвам, те са дебели като свине. Голи, обаче си увиват главите, щото нетрябва да им се вижда лицето. Големи идиоти са! Бременни, ще родят, атичат като луди — не ти е за разправяне. Аз му викам на командира — абе топо цивилни не е ли забранено да се стреля? — така го базикам (извинявайтеза израза) на майтап. А той — бе остави ги тия бе, те не са хора, ти свиняклал ли си? А аз му викам — тъй вярно! Татко ще се сети за какво стававъпрос. Имаме и един снайперист — той е много точно момче — истинскивойник. И аз ще се пробвам да стана снайперист, ама не съм сигурен. Тойсваля човека от триста метра, татко ще ме разбере за какво говоря. Ние не сесмятаме за герои, както казва президента, а просто изпълняваме дълга сикъм родината. За пари не се тревожете, добре ни плащат, аз съм събрал дос-татъчно, ще купим туй-онуй за кака и батко и за вас, пък и за мене ще сиостане. Тука не е като в България — хората те уважават и си плащат. Вие каксте? Ако има нещо ми пишете. Сега отивам наряд, защото службата ме гони,както се казва, татко ще се сети за какво става въпрос.

Сп. „Страница“, бр. 4/2009 (40)

&

23

Калин Терзийски

От до

Кат счупих стъклото, настана голяма патаклама. Даскал Доброплодни маягко кастри в школото, вика “Как сега ще ся изучаваме ний, в школотовятър рязкий кат вей; не можем, кай, учебние занятия с редовност да про-веждаме.” Аз им казвам: „Аче туй е неволно.” А те рекоха: „Ти неволно можи чиляка закла.” Почто ма фанаха тия, полвината школско настоятелство, има закараха в къщи и ся оплакаха на баща ми, а тоже му и стъкло поискаха,пезевенците, кога аз вече разбрах, че работата дебела ще бъде. Защо тойникак не обича едно-друго да дава. След кат ги изпрати, баща ми ма първонаби, че после вика:

– Отде сега да ти зема стъкло? Аз тез стъкла да не ги сера?! Тъй кат магледаш, сера ли ги?! – вика и ма гледа, пък как ма гледа, да не ви казвам. Ноаз не съм прост и си мълча, нит да казвам, нит не. Мълча си. – Аз – кай –ако серях стъкла, щях ли да… – и сочи около нас къщата, що сме я превър-нали ний на работилница, и в двора аби ся валят да ся сушат, а после глупи-те турци ги у войска си носят. Леееле-мааале! Ко знаят що носят!… Но аз дася върна на сущността. Значи сочи той тъй и недоизказва, но аз го разбирамщо иска да рече. Един вид: “Ако беше тъй, щях ли да работя”, и проч. Стък-ла да серял! Ама и баща ми е един, не ти е работа. Ако не ми беше баща, каз-вам ти, през девет планини в десета щях да бягам от него! Но на, тъй ся слу-чило. А той кат ма гледа, че тъй мълча, пак ся разлюти – ни да мълчиш,брате, ни да говориш, – и вика: – Како мълчиш кат пукал бе? Ш’та утрепя,момченце! – И пак ма понаби, но тоз път по-леко тъй, защо му зело вече даминава. А майка ми през туй время само вика: “Панайоте, Панайоте, недейтъй! Ще увредиш дитето бе, душманино!” А той нула внимание не є обръща.Само веднаж ся извърна към нея и вика: „Мълчи – кай, – че ще дойда сегатебя да та подпукам!” Но ти ако мислиш, че тя от туй ся е впечатлила, млогослабо я познаваш. Той я бий, и тя го бий, по-долу не пада; а ний дечурлигаплачим. Ти него го гледаш тъй сух, слаб един, обаче е от абаджийство млогожилав и ягк станал, и я накрай набива, но и тя не ся току-тъй дава, ми сясъпротивлява! Абе… Труден е жювот болгарскому народу. Затуй таквизработи ся случват… Но аз пак ся отклоних от сущността. Ето що: Той тъйкат я заплаши, тя само дето още по-силно зе да вика и да го кълне биля. А

24

Милен Русков

Из „Възвишение“ *

* Предложеният текст представлява откъс от романа на Милен Русков с работно загла-вие „Възвишение“, който трябва да излезе от печат до края на годината. – Б.р.

25

Милен Русков

той спря да ма налага и без да ся обръща къмто нея, га че ли я изобщо няма,вика ми на меня: – Виж какви грижи ми създаваш, хаирсъзино! Къде да титърся сега туй стъкло?! Стъкла тук никъде няма! – И туй е верно, защо вКотел няма стъклар. – Ще тряба – кай – чак до Сливян да ходя, да ся ибатам с ветровете, зарад тебе! – И кат рече тъй, обърна ся рязко и влезе вкъщи,кат пътем попържаше, но не мене в частност (собственнолично) попържа-ше, а тъй не определенно някак, в смисъл – целий человеческий род. “Да вииба майката на сички”, кай, и други тем подобни. А майка ми го през цялототуй время кълне, но той мина край нея, га че ли е тя стълб, не я и погледнабиля. И е той прав, защо я добре познавал. Аз кат я поопознах и аз по-къснос течение времяни, зех да го разбирам.

Но ти не мисли, че той само ма е драл и прал и не ся е за меня застъпвал.На против, на против! Понеже аз бях учениче игриво, мож ся каза билябуйно, все ма изтипосваха с тез черните табели. Сите съм ги носил на гърдиси. И до сега си ги спомням все едно че пред очи си ги виждам. “Чернитекавалерии”. Прилежните носеха “Похвални кавалерии”, пък ний – “черни-те кавалерии”. Носил съм ги и седемтях – бледословец, лъжец, неприлежен,невнимателен, безчинен, крадец, смутител. Но най-вече носех “безчинен” и“смутител”. Аче не стига туй, ми кат видяха, че с мен туй не фаща кой знайкакъв декиш, зеха да ма бутат в “затвора” под естрадата на даскала. Там титряба да седиш ил’ лежиш, защо е той една крачка висок, и от сякъде огра-ден, само от едно място през дъсчена решетка, коя е към класа обърната,светлина влиза. Но мен си ми е там млого добре даже! Онез учат, туй-онуй, ааз седя от долу и разни физиономии им правя, средни пръсти им показвам,таквиз работи. Но тогаз Доброплодни ми намери цаката – тоз беше млогоумен чиляк, туй тряба да му ся признай! – и зе да ма връзва с фалагата закрака на чина. Други деца излизат в междучасия да играят, на обед ся по цялчас навънка замерят, едно-друго, а на мен крака ми вързан долу за чина, немога да мръдна, брате! Е тази е лоша работа! Свобода нямаш никаква.

А баща ми туй кат разбра, зе, та дойде с меня в школото и вика на Доб-роплодни:

– Абе даскале, недейте толкоз млого му стяга крака на мойто момче с тазфалага. Ше земе да окуцее, да ся чюдя после какво да го правя.

А учител Доброплодни дигна ръка и рече:– Добре, от мен да мине. Но не може тъй, кире Панайотис! В школото

тряба ред да има! Каквото е за сите деца, таквоз и за него. Иначе къде ще муизлезе края?

В смисъл: “На кучето в гъзът ще му излезе края”, и проч. То ест той не стез думи ся изразява, как аз съм горе написал, а по-учено тъй, млого, млогопо-учено, но аз тук по същество ви предавам, за да разберете и вий за каквоиде реч… Гледай прочия какви неща правя аз зарад вас, да ви иба в тъпана-рите! Макар че точно кой чете сие любородно съчинение, едва ли е чактакъв тъпанар баш той. Но аз тъй не определенно говоря, как баща мипопържаше, в смисъл изобщо – млого тъпанари бе, брате, има наоколо. Нее ли тъй? Леле колко млого тъпанари! И колко тъпи! Че и вредни! И сите отедна страна вкарват, от друга изкарват. Ти представяш ли си тез колко млоготор произвеждат само за един ден, как ся земное кълбо (глобус) по свой веч-ний път окол лучезарное слънце върти?! Не, ти само туй си представи! Чекакво после още да говорим! Земя как ги издържа и що ги търпи, ум ми непобира! Някоя млого тайна мисъл тряба да има в това, и скритая цел неве-

роятна… Но аз туй не за тях го правя, а за себя си, и най-вече зарад Делото.Туй Дело е таквоз – как вий по-нататък чини ми ся ще разберете, – че акоуспей, сички ще ся освободят от сичко мигом! И самата природа ще изчезнебиля! Ако успее туй Дело… Гърци юродиви как викаха? – Демиург, Демо-горгон… Ни Демиург ще има, ни Демогоргон.

Но аз ся ей на загледах в сие откъс (словесно парче) и абие ми направивпечатление тоз път, че сякаш само за мъже говоря. Защото виж що пише:“… едва ли е чак такъв тапънар баш той.” Видя ли? Ха виж де! А сигур битрябало да напиша “баш той/тя”. Защо ето сега аз що си мисля: Не може литуй и някоя госпожица да го прочете? Що да не може? Някоя госпожицатъй… Да чете, да ся просълзява. А? Що не? Може кат едното нищо! Днешнигоспожици млого четат, особно в Сливян и други големи градове. Туй не сати тебе котленските моми – фани едната, блъсни другата. Онез са госпожи-ци, гювендии малко падат, сказочници. Е, те не че баш таквиз книжкичетат, в смисъл любородни, но четат. Не е ли тъй? Четете, четете. Туй е евро-пейска работа, французка. У Френско ся най-млого чете, аз за туй басфащам. А това е тъй, защо е Френско най-паче европейска страна, а не бал-канский някой обор! И у Английско ся чете, и у Немско… А напоследък итук биля зе да ся чете, особно в Сливян, как казах. Е тоз град прочия нико-гаш не си е сменял имято. Сите содомисти са си сменили по пет пъти имя-ната, но той – не и не. Туй даже гордо звучи – Сливян! Кат кайш Сливян,туй си му е на него имято още от времято на Юван Шишман. Ибах та! Туй ебая время! Циганите още не ги е бил Господ създал. Аче после те като излез-ли от тяхната си Райска градина, сите са в Сливян дошли. Туй е малко неща-та попроменило и по-инак направило. А те прочия млозина ся са и към селоКотел спуснали, но се пак не е същото, не ми разправяй. А не, недей, детвика моят другарин Асенчо.

Та думата ми е – взе напоследък и в наше Българско все повече да сячете. Абе има надежда, казвам аз. Наш народ ся образова и возвысява, не сдни, а с часове. Гледаш го, сега е 5 по турски, докат стане 8, още двама щеся са научили да четат! А, не вярваш! Абе аз ти казвам! Бравос! Юнаци! Ейтъй ще я настигнем Европата, и ще ся возвысим всенародно! Че после глейщо става! Е туй, дет после става, направо не е за разправяне! Ще им ся отво-рят очите за слънцето на знаньето, ще прогледнат! Наука ще пазят, Бога щетачат! Туй сляпото окато прави!

С една дума – не бойте ся! Будущност е светла, и сичко ш’ся оправи!Една само вековна пречка на наший път стои, кат някоя си грамада стру-

пана, и ни затваря светлий оризонт (въздух). Е туй на тряба да ся срине! Натаз една светла цел аз съм ся посветил с оружие в ръка, при бача ти Общийбунтовник да бъда, глава си у торба съм сложил, и жювот, и сичко. Но щедоде Второ пришествие, и Видовден!

Доло, реквам, турско робство и тиранство!Че тогаз да видиш радостни сеир, гергьовски панаир Свободи; по мегда-

ни и поляни как ще ся извий народни весел игровод!Сите българи ще ся зафанат кат побратими, посестрими през кръста да

тропнат на Свободное хоро! (А някой ако ли не ще – куршум в главата!)Неща далече ще да стигнат, казвам ти!

Сп. „Страница“, бр. 2/2010 (42)&

26

Страница, брой +/2012 (специално издание)

27

Издателска къща „ЖАНЕТ 45“ e oснована през 1989 г.Благодарение на последователната си издателска политика

„Жанет 45“ постепенно се утвърждава катоводещ издател на съвременна българска литература.

През 2001 издателството стартирапоредиците „Поетики“ и „Гамбити“ за белетристичен

и поетичен дебют, водени от поета Георги Господинов илитературния критик Борис Минков.

В рамките на тези поредици „Жанет 45“ издавамежду 10 и 30 заглавия годишно.

„Книги като тези на Милен Русковнито се пишат лесно, нито се появяватчесто в България, а сигурно и навсякъде.“

Ани Илков

Милен Русков, „Възвишение“(2011, „Жанет 45“)Награда „Златен век“ на Министер-

ството на културата (2012)Награда „Христо Г. Данов” (2012)

„Увлекателно-драматичен сюжет,

уникални като художествени образи

герои, майсторско сказово разказва-

не, траги

ка и хумор – н

овият роман

на Милен Русков е ключ към фило-

софско-историческите и народопси-

хологически п

роблеми на възходите

и провалите н

а българина и българ-

ската общност в техните исторически

пътища и безпътици.“Свет

лозар Игов

„Дж

обна

ен

цикл

опед

ия

на

мис

тер

иит

е“(2

012,

но

во

прер

абот

ено

изда

ние

„Жан

ет45

“) Деб

ют

нат

а кн

ига

на

Мил

ен

Руск

ов,

„Дж

обна

та

енци

клоп

едия

“: м

ного

сво

еобр

аз-

на, н

еоча

кван

а и

същ

евре

мен

но и

зклю

чит

ел-

но д

обра

кни

га.

„Захвърлен в природата“ (2008, „Жанет 45” )Награда за роман на годината „ВИК“ (2000)

„Можете ли да си представите как се влиза в жаргона на„Ласарильо от Тормес“ или „Дон Кихот“? Изглежда лесно, ноза да се получи атракция, която след това не те оставя за

дълго, се иска майсторска ръка, за каквато вече бяхме загу-били надежда, че може да се появи у нас.

Синьор Русков безспорно е сред най-добрите стилисти,пишещи на изчезващия български език.“

Йордан Ефтимов

Глава петаСтрахът му, че ще бъде отминат, непогален, непрегърнат — страх, който

щеше да изпитва от всяка обичана жена — се роди в едно далечно есенноутро.

Ябълката!

Открадна онази ябълка за майка си.Издебна мъжа в черен балтон, който избираше една по една ябълките от

сергията.„На вас прилича, господине!“ — ухили се угоднически продавачът.

Мъжът не разбра на кого говорят, извърна се. Сава се присегна под ръкатаму, грабна ябълката и полетя към къщи.

И ето — пет минути по-късно тя грее на масата. Ябълката на неговия викза внимание, за обич. Събрала цялата му синовна любов. Сава е застанал допрозореца и брои стъпките на майка си.

Елена влиза. С нея нахлува и увертюрата на „Травиата“. Тръгва към мив-ката. Прекъсва тананикането си, докато пие вода. Знае, че Сава е в стаята,но не го поглежда. Удостоява присъствието му с кратка безрадостна усмив-ка. Погледът ѝ попада на ябълката. Връща се за големия кухненски нож (тяникога не отхапва ябълките, нехигиенично е!), разрязва я наполовина(сякаш прерязва сърцето му!), обелва парчето, прави кисела гримаса и гохвърля в кошчето за боклук.

Под трелите на нещастната Виолета затваря вратата и отпътува в своя сисвят.

И в тоя миг ябълката опредметява бъдещия доживотен страх на Сава —страха му от нелюбов!

…Заспа призори.

Отляво — на забавен каданс — в съня му навлезе трактор с ремарке. Времаркето имаше купчина ябълки, а на върха на купчината седеше майкаму. Ядеше няколко ябълки едновременно и хвърляше огризките през рамо.

28

Недялко Славов

Из „Фаустино“ *Поема

Летящия човек възпявам…

* Откъс от подготвяния за печат едноименен роман на автора. — Б.р.

29

Недялко Славов

С опакото на ръката бършеше стичащата се слюнка и се нахвърляше наследващите. Тракторът отминаваше, ремаркето се изпразваше. Майка муставаше все по-голяма, кръгла и зелена. Ремаркето под нея се смаляваше,смаляваше. Накрая приклекна, смазано под тежестта ѝ. Елена се превърнав огромна зелена ябълка и се затъркаля към Сава. Отстъпвайки заднишком,той се препъна и падна по гръб.

Ябълката го настигна — глезените му запращяха, тя продължи като валякпрез коленете към тялото му. Нетърпимата болка премазваше слабините му,изкачваше се нагоре, изтискваше го като паста за зъби, изтласкваше въздухаот дробовете му…

Сава се мята насън, вика:— Мамоооооооооооооооооо!Буди се от вика си, изтръгва се от кошмара, седи в леглото.

В стаята ухае на ябълки.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .Мати е луничава, със светли разбойнически очи. Мати е красиво младо

зверче. Мати стъпва като пантера. Ухае на отхапана ябълка.Мати раздвижва въздуха в голямата читалня на Градската библиотека.

Навън бушува пролетта. Цяла зима прегръщали радиаторите, пенсионе-рите са отлетели на припек или в отвъдното. Между читателските масищъкат студенти. Сесия е. Въздухът звънти от електричество, в косите намомичетата светкат миниатюрни мълнии. Лети цветен прашец, прескачатхормони. Погледите се стрелкат над разтворените книги като лястовици.

Читалнята е огласена от призиви на разгонени елени.

Сава седи на читателско място № 50. Зубри глаголните времена. Преднего едно русо сегашно време е заключило бедра на читателско място № 48.До прозореца е къдрокосото минало свършено време, с което имаха кратъкфлирт. По-назад, с читателска карта № 666 седи едно кестеняво бъдещевреме. То се казва Мати. И цял следобед не сваля очи от Сава.

В ноздрите му нахлува упойващ мирис, дробовете му ликуват! Въздухътсе раздвижва и затваря страницата с глаголните времена.

Ухае на отхапана ябълка.Близо.Все по-близо.

Приближава Мати.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .Беше бясно, неистово кръстосване на телата.Битката продължи цяла седмица, а когато свърши, Сава се изправи от

леглото и я погледна.Мати лежеше по гръб. Люлееше кръстосания си крак и се подсмихваше.

Гледаше го с мъгливи очи. Устните ѝ бяха подпухнали и алчни — подчерта-ваше ги чувствено, развратно ръбче. Беше плът, взела всичко от другатаплът.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Ще се женя — каза Сава.— Щом се налага — каза майка му.Стояха в кухнята, слушаха дъжда.— За коя?— За Мат.— Аха!… Познавам ли я?Дразнеше го.— Познаваш я.— Бременна ли е?Произнесе въпроса си остро, с неприязън — не желаеше повече да гово-

ри. Тогава се позвъни на вратата. Сава се изправи, но Елена го изпревари.Чакаше някого.

В антрето се счуха сподавени реплики. Настана суетене, сваляне на връх-ни дрехи, изтръскване на чадър. Влезе вуйчо му, опита се да се усмихне,седна. Няколко капки тръгнаха по темето му, събраха се в струйка, продъл-жиха към врата. Придадоха на главата му вид на лъскав плод, забравен вънпод дъжда…

Това се повтаряше от години. Пристигаше от провинцията с влака. Взе-маше си стая в хотел, но през деня обсаждаше сестра си.

Странна птица беше тоя мъж! И още по-странни отношенията със сестраму. Всъщност история, стара като света. Сестра, влюбена в своя брат.

Сава разкри случайно болната ѝ любов. Един ден тя излетя между страниците на „Mishima, ou La vision du vide“*

от Маргарит Юрсенар. Любимата книга на майка му стоеше на масата в кух-нята. Когато я разлисти, изпадна снимка. На нея дядо му, бащата на Елена,бе към четиридесетте: аристократичен орлов нос, ранна плешивост, краси-ви, леко изпъкнали очи…

И ето го сега дубликатът на липсващия оригинал! Седеше на стола и раз-играваше сестра си. Ту предизвикваше в себе си насилена нежност, ту, спо-ред ситуацията, свеждаше поглед или приглаждаше покривката. Редувашепресторената си веселост с хладна съобразителност, събираше костеливитеси пръсти, клатеше длани в театрални клетви — пробваше да научи нещо зафинансите на сестра си: „…бихме могли… от наша страна нямаме никакъвпроблем… не бихме го допуснали… ще се съобразим… без съмнение…“ —долитаха думите му. Угодливи, точни — биеха в една и съща точка, рушахапясъчната му майка като китайска капка…

„Пак заговори в множествено число, мръсникът!“, помисли си Сава изнаеше — заговори ли така, вуйчо му вече е постигнал целта си. А Елена муотвръщаше, сякаш искаше да бъде лъгана още, и още…

Гледаше го с възхитени очи. И виждаше мъртвия си баща…

Сп. „Страница“, бр. 4/2009 (40)

&

30

Страница, брой +/2012 (специално издание)

* „Мишима или визията на празнотата“ (фр.).

31

Хлябът на тъгатаВиждам го ясно. Едно момче на три. Заспало е върху празен чувал от браш-

но, в двора на мелницата. Някакъв тежък бръмчащ бръмбар минава ниско наднего и му открадва съня.

Момчето само открехва леко очите си, спи му се още, не знае къде е… Само открехвам леко очите си, спи ми се още, не знам къде съм. Някъде в

ничията земя между съня и деня. Следобед е, точно онова безвремие на къснияследобед. Равномерното бумтене на мелницата. Въздухът е пълен с малки пра-шинки брашно, лек сърбеж по кожата, прозявка, протягане. Чува се говор нахора, спокоен, монотонен, унасящ. Няколко каруци стоят разпрегнати, дополовината са пълни с чували, всичко е посипано с този бял прах. Едно магарепасе наблизо, кракът му е вързан със синджир.

Постепенно сънят се е оттеглил напълно. Днес по тъмно сутринта дойдохана мелницата с майка му и три от сестрите му. Той искаше да помага с чували-те, но не му дадоха. После е заспал. Те сигурно са готови вече, свършили савсичко без него. Става и се оглежда. Не се виждат наоколо. Ето първите стъпкина страха, все още незабележими, тихи, само предположение, което е отхвър-лено веднага. Няма ги, но сигурно са вътре или от другата страна на мелницата,или спят под каруцата на сянка.

Няма я и каруцата. Онази боядисана в светлосиньо каруца с нарисуванияотзад петел.

И тогава страхът приижда, изпълва го, както когато пълнят на чешматамалката стомна, водата се вдига, избутва въздуха навън и прелива. Струята настраха е твърде силна за тригодишното му тяло и то се пълни бързо, скоро нему остава въздух. Не може дори да се разреве. Плачът изисква въздух, плачът еедно дълго озвучено издишване на страх. Но все още има надежда. Изтичвамнавътре в мелницата, тук шумът е много силен, движенията припрени, двамабели великани изсипват зърно в устата на воденицата, всичко е в бяла мъгла,огромните паяжини по ъглите са натежали от брашното, един слънчев лъч

Георги Господинов

Из „Физика на тъгата“ *

* Предложеният текст представлява откъс от втория роман на автора под това заглавие,който в най-близко време предстои да бъде издаден от ИК “Жанет-45” — Пловдив. — Б.р.

минава през счупените високи прозорци и в дължината на този лъч може дасе види титаничната битка на прашинките. Майката я няма тук. Нито някоя отсестрите. Един едър мъж превит под чувала едва не го отнася. Скарват му се даизлезе, че пречи.

Мамо?Първият вик, дори не е вик, е с въпросителна накрая.Мамоо?Последното „о” се удължава, защото и отчаянието расте.Мамооо… Мамооооооо…Въпросът е изчезнал. Безнадеждност и гняв, една троха гняв. Какво още

има вътре. Недоумение. Как така? Майките не изоставят децата си. Не е чест-но. Това не се случва. „Изоставен” е думата, която още не знае. Не зная.Отсъствието на думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече,прави го още по-непоносим, премазващ. Сълзите тръгват, сега е техният ред,единствените утешители. Поне може да плаче, страхът се е отпушил, стомнатана страха е преляла. Тече. Сълзите рукват по бузите му, по бузите ми, смесватсе с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и омесват първия хляб наскръбта. Хлябът, който никога не свършва. Хлябът на тъгата, който ще нихрани през всички следващи години. Соленият му вкус по устните. Дядо мипреглъща. Преглъщам и аз. На три сме.

По същото време една светлосиня каруца с петел отзад вдига прах, отдале-чавайки се от мелницата.

Годината е 1917. Жената, която кара светлосинята каруца, е на 28. Има осемдеца. Всички твърдят, че била едра, бяла и красива. Името ѝ също го потвър-ждава. Каля. Макар по онова време едва ли някой да е извеждал значението муот старогръцки — хубава. Каля и толкова. Едно име. Война е. Голямата война,както ѝ викат, върви към края си. И както винаги, ние сме от губещата страна.Бащата на тригодишния ми дядо е някъде на фронта. Воюва от 1912. От някол-ко месеца няма вест от него. Връща се за по няколко дни, прави дете и замина-ва. Дали не са изпълнявали заповед в тия почивки. Войната се затяга, ще тряб-ват войници. Той не успява много с бъдещите войници, раждат му се всемомичета — цели шест. Сигурно, като се върне във войсковата си част, го вкар-ват в ареста за всяко.

Няколкото скрити за черни дни сребърника вече са свършили, хамбарът еопразнен, жената е продала каквото може да се продаде — леглото с пружинатаи металната табла, рядкост по онова време, двете си плитки, пендарите от сват-бата. Децата реват гладни. Останали са един вол и едно магаре, което сега тегликаруцата. С вола се мъчи да оре. Есента отива към зима. Успяла е да измолиняколко чувала жито и сега се връща от мелницата с три торби брашно. Междуторбите в каруцата спят дъщерите ѝ. По средата на пътя спират да почине мага-рето.

— Мамо, забравихме Георги.Уплашеният глас идва зад гърба ѝ — Дана, най-голямата. Мълчание.Мълчание.Мълчание.Мълчание, което трае вечност. Плътно, тежко мълчание. Тишина и тайна,

която ще се предава година след година по-късно. Какво прави майката, защомлъква, защо не обръща час по-скоро каруцата и не препусне обратно къммелницата.

Война е, хора са, няма да оставят едно тригодишно дете само. Момче е, щего прибере някой, ще го отгледа, има ялови жени, петимни за деца, повече къс-

32

Страница, брой +/2012 (специално издание)

33

Георги Господинов

мет ще има. Думи, които се опитвам да намеря в мислите ѝ. Но там има самоедно мълчание.

Забравили сме го, забравили сме го, повтаря дъщерята зад гърба ѝ презсълзи. Нищо, че думата е друга — изоставили сме го.

Минава още една дълга минута. Представям си как от тази минута надни-чат, затаили дъх, лицата на неродените. Ето ги, подават се през оградата на вре-мето баща ми, леля ми, другата леля, ето го брат ми, ето ме и мен, ето я дъщерями, повдигнала се е на пръсти. От тази минута и от мълчанието на младатажена зависи тяхното, нашето явяване през годините. Дали жената подозираколко неща се решават сега. Най-сетне вдига глава, сякаш се събужда, връщасе на мястото, оглежда се. Безкрайното поле на Тракия, изгорели стърнища,променящата се светлина на залеза, магарето, което дъвче някакви прегорелитреви, безучастно към всичко, трите чувала, които ще свършат точно в средатана зимата, три от шестте дъщери, които чакат какво ще каже.

Грехът вече е сторен, поколебала се е. Помислила си е, макар и за минута,да го остави. Гласът ѝ е сух. Ако искаш, можеш да се върнеш. Казано е къмДана, най-голямата, на 13. Решението е прехвърлено на друг. Не казва „ще севърнем”, не казва „върни се”, не помръдва. И все пак тригодишният ми дядоима още един шанс. Дана скача от каруцата и хуква по черния път обратно.

Ние, надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибира-ме глави и си отдъхваме.

Смрачава се, мелницата е останала километри назад. Едно момиче на 13тича по черния път, босо, вечерният вятър развява роклята ѝ. Наоколо е праз-но, тича, за да измори собствения си страх, да му вземе дъха. Не гледа встрани,всеки храст прилича на спотаил се мъж, всички страшни истории, които е слу-шала вечер за разбойници, караконджули, змейове, духове и вълци тичат наглутница подире ѝ. Обърне ли се, ще се хвърлят на гърба ѝ. Тичам, тичам,тичам в още топлата септемврийска вечер, сам сред едно поле, по спеченатакал на пътя, която с всяка крачка усещам все по-силно, сърцето ми се блъска вгърдите, там някой е клекнал край пътя, но защо ръката му е така странноизвита нагоре, ох, храст е… Ето в далечното първите светлини на мелницата…Там трябва да е моят тригодишен брат… дядо… аз.

Майката и моя прабаба живя 93 години, мина от единия край на века додругия, беше част и от моето детство. Децата ѝ пораснаха, пръснаха се, напус-наха я, остаряха. Само едно от тях никога не се отдели и продължи да се грижиза нея до смъртта ѝ. Забравеното момче. Историята с мелницата беше влязла втайната родова хроника, всички я шушукаха, кой със съчувствие към баба Каляи като свидетелство за това какво било времето, кой като шега, кой с нескритообвинение, като баба ми. Но никой не я разказваше пред дядо. И той не я раз-каза нито веднъж. И не се отдели от майка си.

Трагическа ирония, каквато обикновено откриваме в митовете. Когатоисторията стигна до мен в онзи следобед, главната героиня вече я нямаше.Спомням си, че първо изпитах гняв и недоумение, сякаш са изоставили менсамия. Изпитах поредно усъмняване във вселенската справедливост. Тазижена живя до дълбока старост под грижите на онова изоставено някога триго-дишно момче. А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дългои всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното.

Сп. „Страница“, бр. 2/2011 (46)

&

* * *Сънувах ето този сън – намирам се сред много хора, всички сме радост-

ни, ликуващи, празник е, в бели дрехи, в много цветя, в много усмивки, авсъщност зная и виждам за мое изумление и потрес – виждам сърцето си,обвито от нещо като бодлива тел, то е на метър от мен, на метър или два отмен, но е моето сърце, бодлите са насочени навътре, към самото него и тазител започва да се стяга – колкото повече се приближава радостта сред мно-жеството, колкото повече то я очаква – толкова повече бодлите се забиват всърцето ми и го пробождат отвсякъде, усещам болката все повече и най-парадоксално – страхувам се не че бодлите ще пробождат докрай сърцетоми, а че кръвта му ще изцапа белите дрехи на другите, ще развали празника,ще заоблачи радостта, разочарование и горчивина у всички присъстващи,жалко за хубавите дрехи, за белите воали, за цветята и слънчевия ден, тол-кова дълго очаквахме доброто знамение, а сега ето моето сърце някак в цен-търа съвсем на показ, всички го виждат, факт, който обаче не учудва нико-го, стъписващо е, че кръвта блика все по и по застрашително, вече никой несмее да се доближава до мен, не смее дори да си помисли да ми помогне,например да изтегли бодливата тел и някак безмълвно вече се е разбрало –това не е тел, а минно поле, хората започват да се пазят, да отстъпват назад,никой не се ужасява от моя страх, от болката, от изтичането на кръвта ми, анад множеството се установява единствено нещо като свенлива погнуса отевентуалното изцапване с кръв, тази кръв не се пере, тръгва адската мълваот уста на уста със стаения крясък в очите, тя остава, тя цапа завинаги, мно-жеството не, не се стича да ми помогне, напротив, то вече бърза да се раз-граничи, да се оттегли от мен, вече всички виждаме сърцето ми съвсем обез-формено, топка кръв, която пулсира, която пулсира и изведнъж няма вечехора, все едно центърът на своеобразен гилгал, центърът на някакво свеще-но място, обградено с камъни, в което обаче никой не може да влезе, за даме освободи и да ми помогне, бодлите вече дори не се различават, толкованадълбоко са потънали в плътта и болката е страшна, неописуема. Гилгал емясто, където другите не смеят и не могат да пристъпят. Там човек е съвсемсам, оголен и без сърце. Който попадне в центъра му или осъществява сре-щата, или не.

34

Теодора Димова

Сърце на кръст *

* Откъс от новия роман на Теодора Димова с работното заглавие „Марма, Мариам“. —Б.р.

35

Теодора Димова

* * *И още преди това – отново и отново – крясъкът на петела, злокобният,

зловещ, гарванов крясък на петела на Петър, крясъкът на гарвана на По,изкрещян от петела на Петър преди двайсет столетия в онова развиделява-не, когато денят се е раждал трудно, едвам, като пропукване на късове лед,денят не е искал да се роди, онзи ден на убийството на Исус не е искал дадойде и затова всичко е било трудно, едвам, при почти спрялото време, припочти замръзналото като ледовете време, затова развиделяването се е оттег-ляло, отдръпвало се е, не е искало да се състои, денят се е противял на свое-то раждане, оттогава петлите на Петър кукуригат, крещят преди всяко раз-съмване, крещят и се надвикват един с друг с тяхното тежко и съдбовно без-възвратно, защото крясъците им помнят онзи ден, онзи ден извън света,чието развиделяване предпочитало да остане неродено, несъществуващо,несъстояло се, само и само да не бъде разцепено от убийството на Исус

и ние сме тамВсички ние, които слушаме и разказваме и четем тази историяТам сме сега в множествотоНа Голготския хълмтази картина ще се случва отсега нататък винаги, тя ще бъде в съзнанието

на всеки човектам сме и съзерцаваме разпъването, участваме в тази картина всеки път,

когато влизаме в църква и всеки път, когато произнасяме името му и всекипът, когато се засрамваме от себе си и няма къде да се денем и няма каквода направим със себе си и не можем да се търпим, не, не можем да се тър-пим, нетърпими сме на себе си, иска ни се за всеки от нас да бъде приготве-на Кръвната нива и да се строполим ничком и да се пръснем през средата ивсичката ни вътрешност да се изсипе като юдината, защото не сме по-раз-лични от този нещастник, не, не сме по различни от юдата и как ще проумя-ваме отсега нататък това убийство, това мълчаливо свидетелство, на коетоприсъстваме, как ще разказваме отсега нататък за прашния път към възви-шението, за нетърпимия пек, за особената глухота, в която потънахме, затова как дрехите залепваха по гърбовете, как потта разяждаше очите ни,кожата ни, как слушахме ударите на пироните в дървото, как скърцахаогромните тежки греди, сковани на кръст, докато ги издигаха с въжета снеобичайните им товари, как кръстовете се заклащаха и телата по тях сезалюляваха, като че ли ще паднат, но не, не падаха, издигаха се един по единна възвишението, издигаха се и заставаха изправени като войници на фонана побеляващото от непоносимия зной небе, неговият кръст в средата, по-голям от другите, за да се подчертае вината му, че е по-голяма, отколкото наразбойниците и убийците, дървената табелка над главата му, намазаната сгипс дървена табелка, която той носеше на една връв през гърдите си, напи-саната на три езика с грозен почерк дървена табелка, която свидетелствашеза него, написаната за присмех табелка, Исус Назорей, Цар Юдейски –короната на света върху една дървена табелка, измазана с гипс

капките кръв, които веднага засъхваха по дланите, по стъпалата на осъ-дените, как щяхме по-късно да разказваме за дупките, предварителноиздълбани, в които заравяха издигнатия вече кръст, за купчината камъни,предварително събрани в близост, сега ги струпваха в основата на всекикръст, за да не се килнела отвесната греда, за да не паднел кръстът с неимо-

верния си товар, този непрестанен пронизителен писък, който извирашеотнякъде в превърналата се на пещ земя, все едно облъхвана от невидимипожари наоколо, изгарящо дихание, което идва от всички страни и тазисъкрушителна купчина камъни при всеки кръст, все едно бяха онези камъ-ни, с които едва не убиха блудницата, блудницата не убиха, но него – да, иразбойниците от двете му страни – да, ангели нямаше, нито един, дори Гав-раил не беше тук, Гавраил благовестителят, само вещицата, помогнала занеговото раждане трийсет и три години назад в пещерата, престаряла катопясъка наоколо, ронлива като пясъка, със спуснатият през главата си черенвоал, без очи, без лице, сянка, която се навеждаше към земята без стон, нетрябваше да бъде виждана, не, нямаше ангели в тези часове, нито един,само нажежения пясък, само камъните, преди да се стопят, само прилепите,мухите, цикадите, как ще разказваме оттук насетне за тези часове и как щебъдем живи, за часовете след смъртта, за часовете преди Възкресението, какще разказваме за тези часове, в които гледахме увисналите тела и главите нибучаха и думите ни изчезваха и се свличахме върху песъчливата пръст ичелата ни се допираха до земята, до нажежения пясък, който пареше, прах-та, която проникваше в устата ни и скърцаше и от гърлата ни не излизаше извук и сърцата ни едно след друго се пръсваха, пръсваха се от болка, от неис-това жажда, от нещо, което вътре се разраняваше и ни изгаряше, защотонещо трябваше да правим, а не правехме и тогава изведнъж воят на цикади-те в пладнето, цикадите винаги свиреха нощем, в прохладата на тъмното, исега изведнъж, изведнъж техният вой, техният писък необичаен, непреста-нен, пронизващ, като писъка на висящите тела, на притворените очи, наизвърнатите глави, на струйките кръв, които засъхваха, на получерната,тежка кръв, която се стичаше по облите камъни

часовете минаваха или не минавахаземята в небе ли се превръщаше или в пламъцитова зрелище на човеци и ангелиние мъртви ли бяхме или живисъзнавахме ли или сънувахмеприковани ли бяхме или щяхме да се прибираме в домовете сиимахме ли своята си Кръвна нива или още я нямахмепредатели ли бяхме или некакво щяхме да правим и как да живеем с това нечувано свидетелство, с

раните по себе си, с това бучене на цикадите в ушите ни, което от сега насет-не ще пронизва света и ще го разделя на две

щяхме ли все още да говорим или щяхме само да мълчимв гърдите ни беше ли останало поне едно парченце сърцезащото всички вярвахме със сигурност, а тези, които не вярваха – знаеха

със сигурност, а тези, които не знаеха – усещаха със сигурност през тялотоси, през въздуха, през светлината, през абсолютната липса на Бог и на анге-ли в този миг – Исус е Христосът, Божият син, Когото ние убиваме, Коготоние убиваме

Ние, които сме там, сме убийцитеИ затова кръвта бучи в главите ни, затова оловните и тежки облаци, те се

спускат над нас, те ни душат, воят на цикадите, да. Невъобразимата задуха.Почти тъмно. Гигантски лешояди съвсем ниско над нас, над главите ни.Въздухът свършва, устните ни са напукани, някой казва – Исус нещо гово-ри, сигурно иска вода

36

Страница, брой +/2012 (специално издание)

37

Теодора Димова

Не, отвръща друг с изсъхналия си глас, Исус плаче, вика баща си, питазащо го е изоставил

Не, възразява трети хладнокръвно, това е просто началото на двайсет ипървия псалм и прочиства високомерно гласа си в смисъл – вие не знаетепсалмите! сякаш не забелязва птиците, притъмняването, блестящите ласана светкавиците като змии от небето, лешоядите, задухата, полуделитептици, явно беше от добре знаещите Писанията, предсказанията, законите,Тората, бог, същността му

Отвсякъде отекват глухи гръмотевици, електричеството им изтича презнас, гърмът, тътенът, цикадите като хищници, воят им на зверове в притъм-нялото пладне

И очите на Исус, сега отворени, търсеха някого, очите му потънали вкръв и бавното, неимоверното, тежкото дишане, всяка глътка въздух причи-няваше болка, кръвта се събираше в гърдите му, лицето се сгърчваше, вени-те по челото му се издуваха неистово, клепачите подпухнали, гноясали,видя майка си до купчината камъни под себе си, самата тя превърната вкамък, пронизана в душата си от онзи меч, който престарелият Симеон ѝбеше предрекъл, „и на самата тебе меч ще прониже душата“, касапницатана този меч в душата, в тялото на майка му, Жено, ето сина ти и Исус посочис поглед Йоан, пребледнелия Йоан, приличащия на призрак Йоан, почтипрозрачния Йоан с горящите без сълзи очи, никъде нямаше сълзи, нямашенито сълзи, нито ангели, сълзите пресъхваха, а ангелите не издържаха наневижданото зрелище, но тя не го чу, защото се молеше, молеше се час по-скоро той да умре, молеше Господа да го вземе при себе си, да го прибере,за всяка секунда го молеше да не живее повече, да не виси повече, да недиша повече, очите му да не се изпълват с кръв, около раните му да не сесъбират рояци мухи, да не кацат така по лицето му, прилепите да не сестрелкат пред него, тялото му да не виси повече върху кедровия ствол, рани-те по ръцете му да не зеят, да не се възпаляват, войникът да не подава къмнего този прът с гъбата, напоена с оцет, пияните стотници да не се хилят, дане псуват, прибери го, Господи, прибери го, моля те, вземи го по-скоро присебе си, шепнеше майка му без думи, без движения, превърната в камък,обърнала погледа си навътре, парализираните хора, вперили очите си внего, непоносимите облаци, които се спускат все по-ниско и все по-нискокато живи същества, които изсмукват въздуха и светлината и започват дадушат хората, нас, свидетелите на безпрецедентното убийство, задухата,притъмняването, приближаването на апокалипсиса

Свърши сеТова свърши се, което всички чухме, всичко и всички чухме в сърцата си,

камъните, гредите, хълма на разпъването и черепът на Адам, заровен в него-вото подножие според преданието, всички проумяхме, всички усетихменевидимата цепнатина в мраморната колона, светът завинаги сцепен на две

главата му увисна напредочите му се затворихатежкото хриптящо дишане изведнъж спрябеше вече разпънатубит, умъртвен

Сп. „Страница“, бр. 3/2009 (39) &

Обикновено решаваме що е това поет без много затруднения. Човек,който пише стихове.

По-главоболно става, когато забележим, че имало разни видове поети.Тези от по-раз-пространения вид, по-добрите, си личат от пръв поглед.Такъв един е готов да те следва без отдих до работното ти място, до личнияти адрес и до личното джипи, додето стане ясно, че в хода на преследванетофизическите му сили категорично надмогват твоите. Така най-сетне добри-ят поет те сгащва в дамската тоалетна на кръчмата, дръпва победоносноизкуствените ти мустаци и опрощаващо те дарява с последната си стихос-бирка.

Такива са добрите по душа поети.Лошите, разбира се, са тъкмо обратното нещо.Оказва се, първо, че стиховете на един такъв ги няма никъде, та трябва

ти да го следваш за стихосбирката, а не той тебе. Второ. Излиза, че за еднаседмица време следва да почерпиш седмина негови първи братовчеди,които полагат клетва, че на другата сутрин „ти тая стихосбирка я имаш“.Така до неделя вечерта, когато ти лично дръпваш изкуствените мустаци настихотвореца в дамската тоалетна, заканвайки му се ухилено с показалец.Лошият му нрав се проявява на мига. Лирикът се развиква, че няма никаквибратовчеди, пък ако е до тая скапана стихосбирка, „аре, зимай и изчезвай,егати снобара“.

Такива са тия, лошите.Колкото до другото понятие, приемственост, работата става малко по-

капризна и не се обяснява толкова лесно. Нещо повече, някои направокрясват, че приемственост не може да има, а всичко е от боговете. Как еписал Росини цяла опера за две седмици — с приемственост? Хайде холан.Че тая музика вече си е сътворена, онзи я чува и просто записва!

Може и така да е, няма да се караме. Но все пак трябва да има и другиположения. Някога примерно радост за народа бяха достижения от такъврод:

38

Здравко Попов

На 15 октомври тази година поетътДобромир Тонев щеше да е момче на 52

Поет и приемственостНа Добри, който ще разбере...

39

Здравко Попов

Деня любовница не си ми.Съзреш ли ме, не червеней,когато чуйш мой глас ил име,не потрепервай, не бледней!

Тъй съветваше момата Катеринка от Сопот младият господин Вазов,съгражданин неин. Защото, ако Катеринка начене под път и над път да чер-веней и да бледней (едновременно?), кой знай какви приказки ще тръгнатиз чаршията — пък такова нещо нали удря връз името на господина, коско-джамити поетин…

Тъй изпя той за „безумната“ си любов относно момата Зухра от Берко-вица, тъй сподели с народа и тегобите на безрадата си младост:

Злочест съм аз, уви, че в мойта младост тромакат вази не грабнàх поне една диплòма…

Пловдив също се оказа благодатен за лирата му:

Там викът „свобòда!“ пръв път се разнесе!Бухтя революцья, марселеза пе се…

Разбира се, бухти и трещи във Французко (1789), но паметните стиховесе печатат в Пловдив (декември, 1880), за да се препрочетат още век по-късно в кръчмата на същия град. (Там един поет със смях до сълзи повтаря-ше на ближния до себе си: „Престани да пишеш хумор, Попов, престани,педераст, нямаш никакви шансове…“ За самия поет — след малко.)

Прочее цели томове поезия на господина от Сопот носеха същия въздух,та затуй и песните му от уста на уста вървяха! Затуй и за народен поет бе въз-дигнат, та и за патриарх на цялата ни литература. Нищо че сам Ботев (бр. 3на „Будилник“, 1873) забеляза някакъв овчи дух в такива стиховца. Нищо ченай-светли души като Пею, Димчо и Гео Милев изписаха страници и стра-ници срещу подобно поругаване на поезията и всъщност, като се изключиАлеко, кой ли не ги изписа! Но имаше и такива, дето хич не се удивиха наявлението, а Кирил Христов даже рече, че то тъкмо туй си е нормалното: натакъв народ — такъв народен поет. Няма да туриш за народен поет някакъвбезпътник, като тогова примерно:

Молих те, девойко малка,не губи по мен сърце си,не губи го, че русалкаболно ми сърце отнесе.

С една дума, траяновска му работа. Такъв нека си вирее в неговите обла-ци там, а ний Траяновци ги не тачим ни в буквара, ни на мегдана, ни в дъл-боки механи. Щом е речено „глас народен — глас Божи“, да се пише понародному. По вазовски. Пък да бяха рекли „вкус народен — вкус Божи“,още по-добре щеше да стои.

Добре, ама тия, лошите, нещо упорстваха. Боговете вече май бяха проме-нили сетивата на идещите след Патриарха поети, та тия някак другояче сеизразяваха:

Един към друг, един до друг, а сякашне е прекрачил никой своя праг.Да се отдалечим, защото всякапрегръдка между бездни ражда мрак.

Тъй писа младият поет, тъй писа нашият приятел Добромир Тонев — насъщата възраст, на която Вазов отправяше мъдрите си заръки към моматаКатеринка.

Впрочем нека поприказваме за нашия си приятел.„Как дивно почна той!“ Думите тук, разбира се, са на Славейков младия,

писани при туй за врага му (вече) Кирил Христов. Но какви думи биха сеотнасяли по-вярно за Добри?

Имаше и думи от Добри за Добри — по-горчивите:

Че няма никого да стреснае ясно като две и две.На улицата — смачкан вестникс последните ми стихове.

Това е то. А що се отнася до същинската поезия, не “кристалната”, некавярваме, че не всичко е загубено. Наистина, ако се четат Павзаний и Стра-бон, на олимпиадите преди 2500 лета поети са чели творбите си пред 30–40хиляди приятели на поезията! Наистина, ако се огледаме днес, колциначовека биха дошли на стадиона, за да чуят стиховете дори на най-големитеот поетите ни — стиховете на Борис Христов, на Коста Павлов, ХристоФотев, Добри Тонев?

Трийсетте хиляди идват, за да се усладят с Азис и Глория.Затова път стотината човека в залата, дошли да се срещнат със същин-

ската поезия, ще се върнат вкъщи по-богати. И тъй ще се изпълнят думитена онзи, дето рече: „…който има, нему ще се даде и ще му се преумножи, акойто няма, и това, що има, ще му се отнеме“ (Матей, 13:2).

Тъй че, блазе вам в залата, които все още нещичко имате.

Сп. „Страница“, бр. 2/2007 (30)

&

40

Страница, брой +/2012 (специално издание)

41

Ако „Естествен роман“ беше„машина за истории“, то във„Физика на тъгата“

машината е пусната напълни обороти.

„Черешата на един народ“(1996) е най-известната сти-хосбирка на Георги Господинов,която по безпрецедентен забългарската литературнаситуация начин получава при-знанието на критиката, огла-вява класациите по продажби ипечели наградата на Сдружениена български писатели за най-

добра книга на годината.. През 2003 електронният сайт за българска литератураLiternet я определи като една от петте най-важни книги на десетилетието.

Издателска къща „ЖАНЕТ 45“ e oснована през 1989 г.

Благодарение на последователната си издателска политика „Жанет 45“ постепенно се

утвърждава като водещ издател на съвременна българска литература.

През 2001 издателството стартира поредиците „Поетики“ и „Гамбити“

за белетристичен и поетичен дебют, водени от поета Георги Господинов и

литературния критик Борис Минков. В рамките на тези поредици „Жанет 45“

издава между 10 и 30 заглавия годишно.

Физика на тъгата ( 2012 „Жанет 45”)Национална награда "Христо Г. Данов" (2012 г.)Георги Господинов : „Исках този лабиринт да се разгъва не само в пространството, а

във времето, както ни учи вторият след Дедал майстор на лабиринти, Борхес. В този сми-съл слепите коридори в едно време да се отварят в друго време. Със сигурност самият азсъм се изгубвал в този лабиринт, което следва да покаже, че лабиринтът е автентичен, а

авторът – слаб и несигурен. Изоста-вянето, изгубването, незавърше-ността и несигурността, в коятопребиваваме, е била нишката, коятосъм гледал да не изпускам.

“Физика на тъгата” строи кори-дори към други мои работи, предишниразкази, “Естествен роман” и дорикъм дузина стихотворения, при товатвърде директно. Дори да реша дапродължа строежа след време всъвсем друга посока (и съвсем другакнига), сигурно пак ще има отклоне-ния и коридори, в които ще отекватгласове от предишни текстове.” (Страница бр. 3/2012)

42

Страница, брой +/2012 (специално издание)

43

44

ì îíòè ïàÉòúí

Сценични пертурбации, обявления, цитати, чартърни диалози

Унгарският разговорникСЦЕНА: Магазин за тютюневи изделия.

ТЕКСТ НА ЕКРАНА: В 1970 г. Британската империя тънеше в упадък и чуждо-земци изпълваха улиците — много от тях унгарци (не улиците, а чуждо-земците). Както и да е, много от тези унгарци влизаха в магазини затютюневи изделия, за да си купят цигари…

Унгарски турист (Джон Клийз) се обръща към магазинера (Тери Джойнз). Турис-тът чете със запъване от разговорник.

УНГАРЕЦЪТ: Няма да купя тази плоча, надраскана е.ПРОДАВАЧЪТ: Моля?УНГАРЕЦЪТ: Няма да купя тази плоча, надраскана е.ПРОДАВАЧЪТ: Не, не, това е магазин за тютюневи изделия.УНГАРЕЦЪТ: Няма да купя тази магазин за тютюневи изделия, надраскана е.ПРОДАВАЧЪТ: Не, не, не, не, тютюн, ааа, цигари (показва пакет цигари).УНГАРЕЦЪТ: Я! Ци-га-ри? Я! Ъъъ, моят цепелин е пълен със змиорки.ПРОДАВАЧЪТ: Моля?УНГАРЕЦЪТ: Моят цепелин (имитира пушене на цигара) е пълен със змиорки

(все едно, че драска клечка кибрит).ПРОДАВАЧЪТ: Ааа, кибрит!УНГАРЕЦЪТ: Я! Я! Я! Я! Искаш ли… Искаш ли да се върнем у нас, да си поиг-

раем на друс-друс?ПРОДАВАЧЪТ: Я виж, не мисля, че ползваш това както трябва.УНГАРЕЦЪТ: Ти голям глупчо!ПРОДАВАЧЪТ: Шест шилинга и шест пенса, моля.УНГАРЕЦЪТ: Ако ти кажа, че имаш хубаво тяло, би ли се притиснал до мен?

Аз, аз вече не нося зараза.ПРОДАВАЧЪТ: Ъъ, може ли, ъъ (взема разговорника, прелиства го), струва

шест и шест, ето го (произнася странни унгарско звучащи думи).Унгарецът му забива един тупаник.

Междувременно полицай на тиха уличка се ослушва, сякаш чува вик за помощ.Търчи през няколко пресечки и накрая се озовава в магазина за цигари.

ПОЛИЦАЯТ: Та какво става тук, значи?УНГАРЕЦЪТ: А, имате хубави бедра!ПОЛИЦАЯТ (поглежда надолу): КАКВО?ПРОДАВАЧЪТ: Той ме удари.УНГАРЕЦЪТ: Сваляй гащите, сър Уилям, не мога да чакам…

Разликата между смъртта и сексае, че смъртта можеш да си я пра-

виш сам и никой не ти се смее.

Уди Алън

45

Монти Пайтън

Вие питате, г-жа Палме отговаря – I частУважаема г-жо Палме, Директорът на клона на нашата строителна фирма

казва, че застраховките са нелегални. Има ли нещо вярно в това?

Рон Хигинс, Киренчестър

Драги Рон! Не съществува и най-малка причина да се срамувате от ваше-то тяло. Всеки, който е преминал пубертета, се наслаждава на секса като нанапълно естествена телесна функция. Защо, за бога, не можем да говоримоткрито за това?

* * *Уважаема г-жо Палме. Моят проблем са пъпките. Пробвах всичко — балсами,

кремове, инжекции, пемза, диети, таблетки и кални бани, но какво да направя,кожата ми остава гладка и чиста. Могат ли да се купят пъпки?

Р. Брадшоу, Бигълсуайт

Драга/и Р. Брадшоу! С ръка на сърцето — сексът е нещо съвсем нормал-но за всяка възраст и за всеки човек, за който и да е друг, освен за гаднитеперверзници, които първо трябва да бъдат кастрирани и после затворенидоживотно, повярвайте ми, да ги обесят, е твърде добро за тях. С времетолюбовта и разбирателството ще излекуват всяко зло по света, с изключениена тези противни мръсни перверзници, гръм да ги удари дано!

Вие питате, г-жа Палме отговаря – II частУважаема г-жо Палме. Имам проблеми — мирише ми устата. Освен това съм

ужасно грозна. Много страдам от това и не знам с кого да разговарям. Дори несе осмелявам да говоря с домашния си лекар, и по-добре да умра, отколкото някойда разбере за това. (Името и адресът се пазят в редакцията. А тук ги публику-ваме за нашите читатели.)

Бети Роджърс, ул. „Просека“ № 32, Болтън, тел. 0123495

Скъпа Бети! Колко често ми се налага да пиша на моите читатели, че сек-сът носи голямо удоволствие. На мен ми харесва, на теб ти харесва. На всекиму харесва. На г-н Робинсън от зеленчуковия магазин му харесва два пъти.

А р т у р П е н и сж е л а е д а с м е н и и м е т о с и .

С н а с т о я щ е т о и з в е с т я в а в с и ч к иприятели, че за в бъдеще ще бъде

и з в е с т е н п р о ф е с и о н а л н о к а т о

А Р Т П Е Н И С .

46

Страница, брой +/2012 (специално издание)

Това се случи в Гърция. Аз никога не съм ходил там, но толкова много щяхда ходя, че вече ми е втръснало. Та там видях един човек с количка, койтопродаваше сладолед. На количката пишеше „метафора“. Чете се с ударение-то. И аз попитах моя приятел, с когото бях там (той също не е ходил в Гър-ция): „Ники, каква е тая поетична количка?“, а той ми отговаря: „Значи пре-носимо, на гръцки значи пренасям“. Ей тогава разбрах, че всичко е многопросто. Пренасяне. Нещо, което се движи от едно място към друго. И закакво говорех, за скакалеца, милия той. Що така хаотично и неорганизираноподскача, като някакъв Фигаро. Фигаро е бръснар. Аз съм чел Бомарше и симисля, че Фигаро е бръснар в балканския смисъл, че не бръсне никого. Етотук изтича от потока на съзнаниетодна според мен епохална за българскаталексика случка. Ето я и нея. В село Рудник, Варненско, има 500 жители. Оттях около 100 мъже на възраст, в която им растат бради. Те именно са клиен-телата на местния Фигаро, който носел звучното име Маламончо. Всеки денМаламончо имал между двама и трима клиенти. С тях той предимно си гово-рел и обсъждал световните събития. На вратата на бръснарницата междустъклото и табелата „работно време“ имало три отдавна умрели мухи. Възду-хът не се поклащал, тополите също. В него ден всичко било тихо и спокойно.Като във филма на Вим Вендерс „Париж в щата Тексас“:

И за какво говорех? А, да, за Маламончо — една незначителна фигура вконтекста на целия този разказ. И както си стои той в празната като първичнавселена бръснарница, влиза един нелеп инспектор от „Комунална хигиена“и се прави на инкогнито, и за да го хване в крачка, му задава следния епоха-лен въпрос: „Така като ме гледаш можеш ли да ме обръснеш?“ Маламончо еизумен: в това село, в тази единствена на света бръснарница, влиза пришълеци му задава този нелеп въпрос. Маламончо го поогледал, поогледал и му отго-ворил с превъзходната степен, с която си служат в неговото село „обръсвам тене, ами и те ебавам в гъзеца билям“. Ето в този момент комуналният инспек-тор се вкаменил като командора от операта „Дон Жуан“, а Маламончо билуволнен. Бръснарницата била затворена завинаги заради тази местна метафо-ра.

И сега, ако минете през това село в Източна България, ще разберете, четочно това е селото на Маламончо. Там всички мъже са като Зи Зи Топ сбради до под кръста. И тъй като безработицата е голяма, те седят на пейкатапред затворената бръснарница (която, ако беше част от хотелска верига,щеше да бъде категория „три мухи“), седят те, тихо си говорят и от време навреме някой задава въпроса: „Така като ме гледаш, можеш ли да ме обръс-неш?“, след това един дружен мъжки смях оглася прашното притихнало село,а ехото отговаря с една-единствена дума: БИЛЯМ-БИЛЯМ.

Сп. „Страница“, PLAY брой 3/2002 (24)&

Ô ÎÐóì

Людмил Станев

МетафораЦинизмът не е циничен, хората са цинични.

47

Споделете радостта от четенето !Ървин Ялом. Проблемът [на] Спиноза. 2012, ИК „Хермес“.Когато 16-годишният Алфред Розенберг е наказан заради антисемитските си речи да

научи наизуст част от автобиографията на Гьоте, той е потресен да открие в нея, че него-вият кумир, великият Гьоте, се е прекланял пред един евреин – философа Барух Спиноза. Цялживот Розенберг е преследван от проблема Спиноза: как е възможно Гьоте, титанът наарийската раса, да благоговее пред един представител на по-нисшата еврейска раса.

Барух Спиноза от своя страна също има проблем. През 1656 г., когато е само на 24 годи-ни, той е отлъчен от еврейската общност в Амстердам заради еретизъм. Проблемът наСпиноза е, че в разсъжденията си той е изпреварил времето си с няколко столетия и възгле-дите му за юдаизма и останалите религии, както и за политическото управление, които днесзвучат много актуално, за времето си са били изключително радикални.

Книгата проследява живота и философията на двама влиятелни мъже, променили исто-рията и мисленето на не едно поколение. От едната страна е Спиноза – най-свободомисле-щият, космополитен човек, поставил разума над вярата или социалното положение. От дру-гата страна е неговият антипод: Розенберг – идеологът на нацизма. Най-светлото срещу

най-тъмното лице на човека.

Издателска къща „Хермес“ е основана през 1991. За двайсет години със знакана издателството са излезли над 2000 нови заглавия с общ тираж 20 милионаекземпляра, за да го превърнат в най‐популярното българско издателство.

През последните 5‐6 години ИК „Хермес” издаде световни автори на бестсе‐лъри като Марио Варгас Льоса (нобелов лауреат за 2010г.), Ричард Бах, МайкълБейджънт, Нийл Доналд Уолш, Кристофър Паолини и др. Откри за българскитечитатели имена като Жозе Родригеш душ Сантуш, Аджан Брам , а един от авто‐рите на издателството – Хорхе Букай, се превърна в истински феномен на книж‐ния пазар.

„Това е най­интригуващият роман, койтосъм чел от много години насам. Ървин Ялом енаписал стегната, дълбоко информативна книга,която те кара да обръщаш нетърпеливо страни­ца след страница. Горещо препоръчвам.“

сър Антъни Хопкинс

„Това е роман на идеите.Винаги ми е било интересно да разбера как

работи човешкият ум, как се формира характе­рът и какво определя нашите действия. Чрезобразите на Бенто Спиноза и Алфред Розенберг сеопитах да покажа как работят както великите,така и престъпните умове и какво определяпосоката на интелектуалното им развитие иморалния им облик.“

Ървин Ялом

Антонио ВИВАЛДИЧетирите годишни временаПролет

Пак пролет е и бодър птичи хорна пролетта въздава чест и слава.Ветрецът шушне, все по-дързък ставаи с ручея бъбрив подхваща спор.

Гръм сцепи смръщения кръгозор –и той добрата пролет поздравява;но още не замряла тая вряваи екнат песни в бистрия простор.

Сред свежи мириси и звуци чисти,под шепот на треви и росни листипастирът дреме с верния си пес.

Но в миг пастирска свирка се обадии пак танцуват нимфи вечно млади –разнасят пролетната благовест.

Лято

Под палещите пладнешки лъчиплахтят на сянка и стада, и хора;в листака кукувицата мълчи,не знае само гривекът умора.

Зефирът скита волно из простора…Но вятър изведнъж се разфучи,изсипе град на нивата и в двора –и на селяка радостта вгорчи.

Трепери той, щом нейде гръм удари,ту облак връхлети го, ту пък роймушици, бръмбари, оси, комари.Бял ден не вижда в тоя свят селякът –градушка свие, заплющи поройи за труда му все беди го чакат.

48

Поетична антология

Антонио Вивалди (1678–1741) е венециански свещеник, бароков композитор и цигулар.Най-прочутата му творба са „Годишните времена“ — цикъл от четири цигулкови

концерта. Предполага се, че и сонетите в цикъла „Четиритегодишни времена“ са написани от него.

49

Поетична антология

Есен

Пак екнат песни, танци, глъч щастлива –звъни на равносметката часът.И чашата на Бакхус пак прелива,но сладко слепя клепките сънят.

И стихват песни, танци, глъч щастлива –отлитнал е на радостта часъти тих покой се пак навред разлива,и всичко тук оборил е сънят.

Но призори, по тъмно, са на двораловците с пушки, с псета – че за ловселякът май отдавна е готов.

И надвечер, съсипан от умора,цял ден прекарал в тичане, на крак,прекрачва с радост всеки своя праг.

Зима

Сред път те сварва неусетно мракът,с проточен вой, с веявици от сняг,затъваш в преспите до кръста чаки зъбите ти непрестанно тракат.

Къде е онзи гостолюбен праг,където край огнището те чакатпокой и отдих… Свири севернякъти ти едва влечеш премръзнал крак.

Тук преспи, там коварно заледено,но бързаш пак, вървиш по своя път;какво че е и тъмно, и студено

и вият ветрища по цяла зима,пак леко, волно диша твойта гръд –и зимата сурова чар си има.

бр. 3/2011 (47)

&

Превод от италиански наКирил Кадийски

Преди много, много години, като ученик в Софийската италианска гимназия, оби-чах да се ровя в училищната библиотека. Там открих поета Трилуса (1871–1950),той ме заплени със своето остроумие и поетическо майсторство — обикнах гокакто юношата може да обича, и любовта ми се оказа трайна, защото много по-късно се снабдих с всичките стихосбирки на поета, а много по-късно и преведохтова от тях, което ми се харесваше най-много, за да представя на българскиячитател едно непознато за него интересно поетическо дело.

* * *А Трилуса е наистина интересен и привлекателен поет. Той е живял и творил

в последната трета на миналия век и първата половина на нашия. Псевдонимът„Трилуса“ е анаграма на истинското му име — Карло-Алберто Салустри. Макар дане е роден в Рим и дори да е по баща албанец, Трилуса е най-римският поет, койточовек може да си представи. Той пише на римския диалект и след Джоакино Бели(1791–1863) и Чезаре Паскарела (1858–1940) е третият голям представител наримската диалектална поезия. Но въпросът не е само в диалекта, а главно в това,че поезията на Трилуса носи духа, характера, атмосферата на Вечния град и най-вече на неговата по-бедна част — „Трастевере“ („Отвъд Тибър“), която открайвреме пази жилката на народния присмех и традицията на римския хумор, сатираи епиграма.

Защото Трилуса е преди всичко хуморист и сатирик. В многобройните си сти-хосбирки („Хора и животни“, „Вълци и овце“, „Хората“ и т. н.), в които преобладаважанрът на баснята, той ни представя пъстра галерия от образи и ситуации насвоето време, критикува нравите му в бита и обществения живот. Но всичко принего е весело, пропито с обич към хората, дълбоко човечно. А освен това тозипоет е и скрито-нежен лирик с печална нотка, която го свързва с школата на„здрачниците“ — италианското декадентство от края на миналия век. Тезикачества правят Трилуса извънредно популярен в Италия и го превръщат презцелия му дълъг живот в една от забележителностите на Рим.

* * *Превеждането на Трилуса поставяше една особена трудност. Немалка част от

очарованието и искрящия хумор на стиховете му се дължи на диалекта. Неговиятефект изчезваше при превод и трябваше поне стихът да стане лек, звучен, весел.Това пък налагаше преводачът да действа по-свободно — в резултат при някоизаглавия се получиха не толкова преводи, колкото претворения. Тук представени-те стихове са от обществената сатира на поета, която се оказа, уви, твърдесъзвучна с горчивото време, в което живеем.

Трилуса

Свободата и други басниСвободата

От доста време не била сред хора,във синини, но млада и красива,излязла Свободата от затвора,света да види на къде отива.

50

Валери Петров

Веселият дух на Рим

51

Трилуса

Дотука хубаво. Но в резултат,нали ликът є бил им непознат,— Коя е тази? —рекъл някой там.— Отде дошла си? —я запитал друг.— За к’ва се има?— Как не я е срам!— Коя си ти, ма?— За какво си тук?Тя рекла тихо: — Аз съм Свободата,затворница на вчерашната власт...— Свободни, значи, сме от днешна дата? —един я щипнал по онази част.И хукнала тя с писък: — Мамо мила,изглежда, че съм малко подранила!

Приказка

По наше време Великанът зъл,от приказките за деца дошъл,харесал за жена девойка местна,известна вред като пределно честна.— Какво? За мъж да взема тип такъв —тя писнала, — злодей, разбойник пръв?— Признавам — казал оня, — тук си права,разбойник бях, но беше то тогава.С нечисти сделки, да, забогатях,но днес съм честен и страня от тях. —Девойката въздъхнала: — Но какще срещне обществото един бракна гангстер и девица с реномена ангел чист? Да можехме да смев страна, където всички са такива,че паметта им бързо да изтривазавинаги което е било,заслуга и позор, добро и зло! —При тези думи с гръмък смях злодеят —те, тез приятели, все тъй се смеят —така ѝ рекъл: — Знам една страна,каквато току-що ми спомена.Там всичко се забравя след минута. —Щом чула туй, момата, с чест прочута,подскочила: — Да идем там тогаз! —И днес живеят двамцата сред нас.Сп. „Страница“, бр. 2/1999 (10)

&Превод от италиански на

Валери Петров

На Анна Блуме *О ти любима на моите двадесет и седем сетива, азсъм влюбен в тебе! — Ти твоя тебе те, аз на тебе, ти на мене.— Ние?На това (пътьом) мястото не му е тука.Коя си ти, неизброима жено? Ти си— ти ли си? — Хората казват, ти си била, — оставиги да казват, те не знаят как стърчи камбанарията.Ти носиш шапката на своите крака и ходиш наръце, на ръце ходиш ти.Ало, твоите червени дрехи, разрязани с трион на бели фалтиЧервено аз обичам Анна Блуме, червено в теб съм влюбен! — Титвоя тебе те, аз на тебе, ти на мене. — Ние?На това (пътьом) мястото му е в студената жарава.Червено цвете, червена Анна Блуме, как казват хората?Въпрос за награда: 1. Анна Блуме има птичка. 2. Анна Блуме е червена 3. Какъв цвят има птичката?Син е цветът на твоята жълта коса.Червено е гукането на твоята зелена птичка.Ти скромна девойко в роклята за всеки ден, ти любимо зеленоживотно, аз съм влюбен в тебе? — Ти твоята тебе те, аз на тебе, ти намене, — ние?На това (пътьом) мястото му е в сандъка за жарава.Анна Блуме! Анна, а-н-н-а, аз откапвам твоетоиме. Твоето име капе като размекната говежда лой.Знаеш ли го, Анна, знаеш ли го вече?Човек може и отзад да те чете и ти, тиот всички най-прекрасна, отзад си ти като отпред:„а-н-н-а“.Говежда лой капе галù с ръка по моя гръб.Анна Блуме, Ти скапано животно, обичам те страхотно.

1919Сп. „Страница“, бр. 1/2008 (33)

&Превод от немски на

Младен Влашки

52

Курт ШвитерсКурт Швитерс (1887–1948) е немски поет, есеист, художник и активен

европейски авангардист. Поезия, графика и колажи той публикува в дадаистичнотосписание MERZ и работи заедно с Ханс Арп, Раул Хаусман, Тристан Цара.

В досие „ДАДА“ на сп. „Страница“ (1/2008) са публикувани и други негови творби.Но и до днес „На Анна Блуме“ остава една от емблемите на дада поезията,

а Анна Блуме се превръща дори в героиня на Пол Остър.

* Преводът е по варианта, отпечатан в Anna Blume: Dichtungen. Hanover: Paul Steegemann, 1919.SS 5–6. — Б.р.

Източниците твърдят, че вероятен повод за стихотворението е надпис на стена със съдържание„Anna Blume hat ein Vogel“ — дословно „Ана Блуме си има птичка“, което като фразеологизъм озна-чава и „На Анна Блуме ѝ хлопа дъската“, „Анна Блуме не е с всичкия си“; самата дума Blume иманяколко значения — най-разпространено е „цвете“, но означава още „винен букет“ и „пяна наналивна бира“. Понеже на български няма как да се предадат всички тези значения с една дума, оста-вих името с немското му звучене. Всъщност и навсякъде по света „анна блуме“ се възприема катоустойчив израз не само относно творчеството на Швитерс, но и за поезията на дадаизма. — Б.пр.

53

ПрологАлхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето

беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докатопрелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.

Алхимикът знаеше легендата за Нарцис — хубав младеж, който всеки денходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запле-нен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото,където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.

Но не по този начин завършва историята Оскар Уайлд.Той казва, че когато Нарцис умрял, дошли Ореадите, горски божества, и

видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със соленисълзи.

— Защо плачеш — попитали Ореадите.— Плача за Нарцис — отвърнало езерото.— О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис — продължили те. — В края на

краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имашевъзможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

— Нима Нарцис беше красив? — попитало езерото.— Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? — отговорили изне-

надани Ореадите. — Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше надводата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:— Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за

Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видяотразена в дъното на очите му моята собствена красота.

— Каква хубава история — каза Алхимикът.

Сп. „Страница“, бр. 2/1997 (2)&

Паулу КуелюПаулу Куелю е роден през 1947 г. в Рио де Жанейро. На

двадесет и пет години, след като е бил художествен ръководителв театър и драматург, решава да се посвети изцяло на музиката и

журналистиката. През 1972 г. започва да издава списанието „2001“, в коетоотразява стила на живот през седемдесетте години. През 1986 г., след

като е минал по стъпките на Сантяго де Компостела, написва„Дневникът на един магьосник“, книга която 19 седмици се задържасред най-продаваните книги. „Алхимикът“, чиито начални страници

поместваме тук, е издаден в 75 страни. Тиражът му самовъв Франция например надхвърля 2,5 милиона екземпляра.

„Алхимикът“ ще бъде представен и на българскатачетяща публика от издателство „Обсидиан“,

с чието любезно съдействиепубликуваме този откъс.

Из „Алхимикът“

54

Споделете радостта от четенето !Рихард Давид Прехт. Кой съм аз? И колко сме? (2012 „Хермес“)

Рихард Прехт: „Философията вече не е призвана да откриваголеми истини, а да разкрива нови взаи-мовръзки.“

Прехт синтезира философски гледниточки по теми като морала, щастието идушата с прозрения от биологията и невро-логията. Неговото въведение във филосо-фията е много информативно и забавночетиво.

(Паблишърс Уикли)

На обвинението, че представя сложни философскивъпроси ненаучно Прехт отговаря:

Моята книга е един вид популярно ръководство вакадемичната джунгла. Исках да напиша книга зафилософията, която всеки, включително и едно 17-годишно момче или момиче, да може да разбере.Книга, която много бих искал да прочета, когато

самият аз бях студент по философия. Това е едно въведение във философията,което не се задълбава само в историята, а прави от философията жива наука. Асъщо така и едно философско пътуване, което вижда по-далеч от границите натази дисциплина – например в науката за изследване на мозъка.

Рихард Прехт: „Да можеш да задаваш въпроси е способност, от която човек нетрябва никога да се отучва. Защото ученето и забавлението са тайната на единудовлетворяващ живот. Учението без забавление ни ограбва, а забавлението безучене води до затъпяване. Ако тази книга успее да събуди и развие у читателя удо-волствието от мисленето, целта Ӝ ще бъде изпълнена.”

Издателска къща „Хермес“ е основана през 1991. За двайсет години със знакана издателството са излезли над 2000 нови заглавия с общ тираж 20 милионаекземпляра, за да го превърнат в най‐популярното българско издателство.

През последните 5‐6 години ИК „Хермес” издаде световни автори на бестсе‐лъри като Марио Варгас Льоса (нобелов лауреат за 2010г.), Ричард Бах, МайкълБейджънт, Нийл Доналд Уолш, Кристофър Паолини и др. Откри за българскитечитатели имена като Жозе Родригеш душ Сантуш, Аджан Брам , а един от авто‐рите на издателството – Хорхе Букай, се превърна в истински феномен на книж‐ния пазар.

55

ФИЛОСОФИЯА • Т • Л • А • С

А • Т • Л • А • С

ФИЛОСОФИЯе история на философските учения, представени чрез философите и техните най-важни тези и понятия от Античността до съвремието. Те са онагледени с цветни илюстрации и таблици, придружени с подробни текстове.

Източна философия Упанишади • Будизъм • Конфуцианство • Даоизъм

Античност Сократ • Платон • Аристотел• Епикур

Патристика • Схоластика • Арабска философия

Просвещение Декарт • Спиноза • Лайбниц • Лок • Хюм • Волтер • Монтескьо

Из съдържанието:

Издателство „Летера“ • 4000 Пловдив, пк 802, ул. „Родопи“ № 62тел.: (032) 600-941, 600-930; факс: (032) 600-940; e-mail: offi ce@lettera.bg; lettera_verlag@abv.bg w

ww.lettera.bg

ИдеализъмКант • Фихте • Хегел • Шелинг • Шопенхауер • Ницше • Хусерл • Ясперс

Сартр • Камю • Хайдегер • Витгенщайн

Аналитична философия • Критическа теория • Херменевтика • СтруктурализъмСъдържа именен и предметен показалец.

В стремежа си да набележим що-годе равносметка за отминалото столетие,би трябвало — като хора цивилизовани, учтиви — отпърво да му благодарим.Макар благодарността да не е често срещана добродетел, ясно ни е, че има закакво да споменем с добро нашия ХХ век.

Заради своя живот например. Животът, взет като цяло, тъкмо през нашевреме чрез скок се отличава от дотогавашния. С трайността си преди всичко —до предходния век средната възраст на европееца възлизала на 40 години. При-чини: значителна детска смъртност, епидемии и нелечими инфекции, отсъствиена хигиена, недохранване, никаква здравна просвета, изнурителен поради при-митивността си труд. Не си мислете, че изброеното стои далеко от нас — то сеотнася до бита на нашите баби или най-много прабаби. А днес при всичкото нивайкане живеем средно двойно по-дълго от европееца през ХIХ век. Ако някойрече „Много важно!“ — грях му на душата.

Друг повод за признателност към двадесетото столетие — акселерацията.Както и да я осмиваме, сега тя осигурява на човека значително по-едро, научноотгледано, заредено дори с излишна енергия тяло. За неговата изработка освендвамина също яки родители са допринесли имунизациите, витамините, анти-биотиците, науката за хранене, спортът, нормираният трудов ден и трудова въз-раст, обилната почивка. Пак не си въобразявайте, че липсата на всичко туй едалеч зад гърба ни; тя е съсипвала едва бабите ви и техните начесто раждани, номъчно оцелявали деца.

Трето: социалната защита, която през ХIХ век била плахо пожелание, днес енеоспорим закон — всеобщо образование, широко здравеопазване, помощ прибезработица, осигуровки и застраховки, пенсии. Без да ги смятаме за идеални,сега идеалът е въпрос на усъвършенстване, а не на люта борба за въвеждането им.А какви са били гражданските, социалните и човешките права на прадядо ви?

На ХХ век би следвало да благодарят дори онези населения, които още не сачули за социални придобивки. Днес те получават, сякаш от небето паднала —всъщност тя пада от самолетите, където за тях няма писта — немалка помощ вхрана и медикаменти; посещават ги въпреки риск за живота лекарски мисии.Кой през минали столетия се е кахърил за умиращите от глад, от тропическиболести из затънтени места на собствените му колонии? Че и това, дето сега вечеколонии няма, е също велика заслуга на двайсети век.

Четвърто: достъпността на стоките за широко потребление. От храна до бито-ва техника, от електроника до всевъзможни оръдия на труда плюс автомати ироботи. Разширяването на инфраструктурата в множеството ѝ компоненти,изобилието на енергия — скъпа я намираме, но я си представете живота без нея.Да не говорим, че изминалият век се характеризира с все по-достъпна и все по-нова информация, гаранция за ускореното интелектуално развитие на човека.

56

Вера Мутафчиева

Една съвсем бегла равносметкав края на столетието

“Боя се някой ден да не кажат, че нашият Златен векбе просто Глинен.”

Алфред дьо Мюсе

57

Вера Мутафчиева

Както и да се стараеш в изброяване поне на най-важното, което дължим наотминалото столетие, туй всякак ще бъде непълно. Поне загдето не познавамеогромна част от онова, което е изобретено, извършено, постигнато. Но думатами беше, че всички придобивки ние имаме за отколе съществуващи, пък те саплод тъкмо на ХХ век. Прочие справедливо би било да му кажем не едното бла-годарим, ами шапки долу!

По причина на стремителната индустриализация въоръжаването и разпро-странението му станаха неистови, абсурдни. В тях се влагат сякаш половинатасредства (много знаем колко!), които земното население потно изработва. Всепо-скъпо и сигурно убиващо, оръжието като че ли поглъща човешкия род. Самочаст от натрупаното всякак е достатъчна, за да ни изтрепе без остатък — за каквотогаз заплащаме останалите проценти от машини за убиване?

Вакханалията на съвременното оръжие доведе ХХ век до незнайни прединего не войни, а масови скотобойни. Каквито и приказки да се леят в полза намирното съсъществуване, гледаме ние, виждаме, че от Втората световна насамне е изтекла година без война. Или без гражданска такава. Бушува и тържествуваубийството по Земята и така ще бъде, докато носещата луди печалби стока е оръ-жието.

Да забравим ли, че ХХ век побра най-безчовечните съществували някогарежими, които разпростряха гибелната си мощ върху огромни територии? Ако тене се възпроизвеждат през следващия (в това е тъжната ни надежда), присъдатанад двайсети век ще бъде „смърт чрез изгаряне на клада“, за да не остане повечеот пепел в спомена на потомството. Тази присъда — отрицание и погнуса — бибила все пак милост за ХХ столетие; по-тежко ще е, ако бъдещето не го забрави.

Досега и съвсем неслучайно след изнамиране на какви ли не изчислителниспособи не е назовано числото на милионите невинни, изтребени унизително,мъчително и подло през бляскавия по постиженията си ХХ век. Колкото до оце-лелите живи в стоманено-бетонната му прегръдка, тях следва да приемем задушевно увредени заради десетилетията страх и насилие. А колцина ли масови,морални и физически убийци ходят сред нас? Щом жертвите са стотици милио-ни, няма как ония, дето са ги клеветили, залавяли и изтезавали преди разстрелаим, да бъдат малцина. Ей така, съжителстваме си с тях най-битово, че се и рад-ваме, дето нам се е разминало — оцеляваме.

Велико столетие чудесен свят!Погледнем ли пък света ни — приказно красивата, щедра планета, засега май

единствена, докъдето се простира взорът на най-мощни телескопи — що ли несторихме, за да я претворим в подобие на Марс или на по-лошо. Не за вярванее, че историческите ни предци са били по-милостиви или предвидливи, простопо-къси били ръцете им до ХХ век, та нямало как да въплътят в дела разрушител-ното си настървение. Иначе как да си обясним, че допреди наше време сасъществували бистри реки, гористи планини, тишина, плътна атмосфера, непо-кътнати простори, където да избягаш от власт, наказателни органи, фамилия ипрочие бели. Именно ние, хората на ХХ век, сподобени с изключителни средст-ва да съсипем що може, стремглаво свършихме тази работа. Ще ни се върне тъп-кано, туй поне — със сигурност. Тъжно е, че ще се върне на внуци и правнуци,които вина не носят. Ще носят, ще носят, тъй като през техния пък век начинитеда рушиш и требиш ще бъдат къде по-радикални!

Предложеният примерен конспект за равносметка излезе никакъв един — низа добро, ни за зло, ами както изобщо и винаги.

Сп. „Страница“, бр. 3-4/2003 (27-28)

&

След като се съгласих да напиша 20 реда за ХХ век, първо изпаднах вщастливо безгрижие, а после в паника, която пък ме подтикна да усложняусловието докрай: ами ако трябваше да напиша само една дума? И тогаваизведнъж решението стана завидно просто, съмненията ми изчезнаха: дума-та можеше да бъде единствено „дума“. Или по-общо „език“ — шлагерът навека, на артистичното и на хуманитарното му въображение.

Големите мислители — Хайдегер, Витгенщайн, Ръсел, Фуко, Дерида,Рикьор, Еко… — фактически превръщат философията на ХХ век във фило-софия на езика. След 20 века християнският човек е готов да признае вслово, освен че се кланя на Бог-Слово, и че „езикът е дом на неговотобитие“. Но заедно с това да признае и че обитаването на този дом е изпъл-нено с опасности. Самият ХХ век им даде разтърсващи илюстрации — кому-низмът, фашизмът, офанзивата на националните и религиозните идеоло-гии. Думите, както кротко се лежат по прашните лавици на библиотеките,ненадейно вампирясват и се нахвърлят върху телата — за да ги превърнат втрупове или да ги затворят в лагер. Така че на ХХ век му се наложи не простода разконспирира скритата власт на езика, но и да я усмирява.

Усмирителните ризи на словото, които столетието уши, носят различниимена — концептуализъм, абсурдизъм, деконскруктивизъм… Признавам,че те са любимите ми сюжети в културата на ХХ век, но има нещо по-важно— медиите. Те не просто усилват властта на езика или сами се превръщатвъв власт, но променят самата „икономика на властта“ в историята, тъйкато благодарение на тях хората за първи път могат да наблюдават как изащо се взимат решенията, които засягат живота им. Ако, позовавайки се наФуко, си представим социалното пространство като паноптикум, от центъ-ра на който ни следи едно око на властта и така ни дисциплинира и подчи-нява, то медиите преобръщат паноптикума. Дават ни шанс, докато окото навластта ни гледа, ние да гледаме окото на властта. А видяната власт от самосебе си става по-добра власт. Затова демокрациите на ХХ век са медийнидемокрации, а окото на неовластените, взряно в окото на властта, за менпоне, е най-вълнуващата гледка на това столетие.

Сп. „Страница“, бр. 3-4/2003 (27-28)

&

58

Георги Лозанов

Двайсети век – в двайсет реда

59

1900–1910Започва нашата истинска разходка.

1900-та година е на страх и облекчение.Халеевата комета е отминала земята.Всички си мислили, че настъпва краятна света, но това се случва само на Джу-зепе Верди, защото той умира на 1 януа-ри 1900. Защо? Защото е гений, а нагениите се случва това, което не се случ-ва на обикновените хора.

Но да спрем до тук със смъртта. Тявинаги е нещо много лично и засягасамо околните, не и самия човек, накогото се случва. За него това вече е беззначение. Какво става в началото натози век? Нищо! Повечето големиоткрития вече са направени.

Някои по-поетични хора, нареченихудожници, откриват, че импресиониз-мът е новият начин да пишеш поезия сцветове. Те се появяват във Франция иживеят в абсолютна бедност, докато потова време Рокфелер има годишендоход 40 милиона долара. Много по-късно за тази сума ще могат да се купяттри платна на Реноар.

През 1903 г. се произвежда първиятмотоциклет Харлей-Дейвидсън. Ноедин мотор рок не прави. Това ще станеслед 50 години. Без да знае това, Рузвелтоткрива феномена на голямата тояга.Ето го нагледно и него — говорѝ кроткои дръж голямата тояга! Тук възниквавъпросът, колко края има тоягата. Амимного просто — тоягата има само единкрай и той е този, който държиш в ръце-те. За другите той е известен като дебе-лия край на тоягата.

1908 г. — хората се опитват да се пов-дигнат от земята. Братя Райт не сасапьори и затова тръгват към небето спървия летателен апарат. Ами това е. А,щях да забравя: Фройд успява да сикупи кушетка и срещу заплащане караразни хора да спят на нея. После те муразказват сънищата си срещу допълни-телна сума. Той им казва какво мислипо този въпрос. По-късно той умножавабизнеса и дава начало на кушет-вагони-те и масовата психоанализа в железо-пътния транспорт.

През цялото десетилетие хората неспират да се забавляват, неистово праз-нувайки Амнистията на човечеството отразминаването с Халеевата комета.

1910–1920Както се казва в някои романи —

десет години по-късно. Двигателитевлизат в историята на човечеството.Конският тропот изчезва. Остава, раз-бира се, единствено в картините на Тър-нър, където автомобилите биха стоелинелепо на фона на нежен пейзаж „раннаутрин с купи сено“. Все още се появяватоткрития. Амундсен открива Южнияполюс. И ето тук е най-важната случка втова десетилетие — появява се SOS —универсалният сигнал за бедствие. Иможе би най-хубавата поезия от тезигодини: „Спасете нашите души“. Забе-лязвате ли, че не е спасете нашите тела,а спасете нашите души. И това ако не епоезия… Представяте ли си колко хораплуват и продължават да плуват върхуотломките от бившия си живот, защото

Людмил Станев

Кратка енциклопедия за ученици(На вниманието на тези, които нямат много време да проче-тат всичко, което се е случило през миналия век, предлагамедин кратък и не съвсем верен прочит на миналото столетие)

някой не е чул SOS-а им. Тези нежнитиренца и точици… Надменното чове-чество обявява „Титаник“ за непотопя-ем, вследствие на което той радостнопотъва под звуците на фокстрота. Чове-чеството отново умира, забавлявайкисе. Просто Господ е хвърлил бучка лед всиния си коктейл.

Кралят на Дания умира и синът муне се казва Хамлет, а Кристиян, но не еАндерсен и няма никакви русалки. Те саизмислени по-късно от пияни рускирибари.

През 14-а година Автомобилът вземаедна от най-видните си жертви. В него еубит ерцхерцогът Фердинанд и товастава повод за Първата световна война.50 години по-късно убитите в коли хорастават ежедневие и никой на никого необявява война. А тогава Германия обя-вява война на Сърбия. Сърбия — наИталия. Франция — на Русия и Русия —на Германия. Всеки ден се обявяванякаква война и това става ежедневие.Хората продължават да се избиват, ноникой вече не си спомня повода. Оста-налите встрани от фронта се забавляватоще по-неистово. През 17-а годинаЛенин превежда френската революцияна руски. Отново е хвърлена ръкавица.Човечеството пак е обявило война наГоспод. Една година по-късно испан-ският става модерен и инспанскатаинфлуенца поразява 20 милиона своипочитатели. Бог отново печели състеза-нието… На фона на всички тия глупос-ти и важни неща се появяват книгите наХерман Хесе и Кафка, който не е жена,както си мислят някои незапознати. Иотново забавлението се развихря, тозипът в Ню Йорк, и това вече е началотона Джаза — Гершуин.

1920–1930Влизаме стремително в 20-те годи-

ни. Наздраве! Да, наздраве, защото товаса годините на голямото пиене. Пие сенавсякъде и всичко, естествено под зву-ците на музика. Времето на сухиярежим. Америка, сухият режим увели-чава мокрите поръчки. Хората масовопадат по улиците. Някои от тях сапияни, а други откровено са мъртви и оттехните шлифери и шапки спокойноможете да си направите цедка. Светът се

забавлява. Опиянението е обхваналовсички като мъгла. Появяват се кръст-ниците. Те не са тримата влъхви и обик-новено имат италиански произход.Един огромен италиански хор предста-вя на своето най-голямо турне в Амери-ка операта „Коза Ностра“. Неслучайнотогава се появява и Абстракцията визкуството. Кандински, Шагал и Мирооткриват промененото и скрито изобра-жение за света, без да ползват услугитена ФБР.

Пие се не само в Америка. В Европапиещите бира се обединяват и си викатвместо наздраве — Хайл! В Съветскиясъюз пиещите водка се освинват, чукай-ки се за Сталину. Най-зле са тези, коитоне могат да се самоопределят и пиятбира с водка. Но за тях — по-късно.Най-важното обаче е, че Чарли Чаплинзавладява световния екран и доказва, чес две вилици и две хлебчета може да сенахрани с любов цялото човечество.Някой идва насам… Кой е това? Ами,разбира се, Голямата криза.

1930–1940Казах ли ви, че идва кризата? Най-

често чуваната дума е фалит. Скачанетоот високо става любимо забавление на„Уолстрийт“. Забележете, там изобщоне се ползва бънджи! Скачат направокакто са си с костюмите, но каква музи-ка само се чува — Биг Бенд, Дюк Елин-гтън. Човечеството отново се забавлява,докато умира. В Италия на мода е Мусо-лини. Това не е леко ликьорово питие, асуров мъж с голяма глава и квадратначелюст. Между другото е доста грозен икато види много хора, започва да крещиглупости, и то на езика на Данте и Пет-рарка. Пълен абсурд! В Германия пие-щите бира си слагат пречупени кръсто-ве, за да се разпознават. Ами да, вместода се питат постоянно какво пиеш, виж-даш свастиката и — готово! Точно тога-ва хората, които не си падат по кренвир-ши и бира, решават да си правят кабаре.Ето за това ставаше въпрос. Кабаре.Тайните служби стават още по-тайни…

1940–1950Да, това е доста неприятен период.

Потомците на Гьоте горят книги, коитоне са чели. Двама души с мустаци се

60

Страница, брой +/2012 (специално издание)

61

Людмил Станев

скарват по повод формата на мустаците.Масово се избиват хора, които няматмустаци, и също тези, чиито мустаци сас неправилна форма. Войната отновостава световна. На мода са военнитеуниформи. Хората, които мислят подруг начин, се отделят в специални про-странства, заградени с бодлива тел.Самолетите вече не превозват пътници,а бомби. Американските дизайнерихаресват повече мустаците на Сталин.Хитлер не може да понесе това и сесамоубива, докато се бръсне, и войнатасвършва. Американците не харесватяпонците и им подаряват ядрени бомби.Пада желязната завеса и Източна Евро-па се оказва извън джаза.

1960–1970В Куба се появява човек с брада,

който не е арменец, но може да говори 6часа без прекъсване. Пурите са офици-ално забранени. В Америка заблуденснайперист убива по погрешка прези-дента Кенеди, защото го е помислил засеверен елен. По късно отново ставазлополука по време на лов. Този път попогрешка е застрелян Мартин ЛутърКинг, когото са помислили за чернапантера. Американците отново нехаресват, този път формата на очите навиетнамците. От своя страна Съветскиясъюз не харесва мекия напевен говор начехите и праща филолози в Прага. Запо-сигурно те пътуват с танкове и саоблечени в еднакви дрехи. През цялототова десетилетие на тихо превъзпитаниечетири момчета от Ливърпул, които неса съгласни със света, в който живеят, сеопитват да обяснят, че всичко, от коетосе нуждаем, е любов.

1970–1980Човечеството започва леко да подлу-

дява и се опитва да достигне до Господ,като построява Световния търговскицентър, най-високата сграда в света. Посъщото време някой се досеща, че пет-ролът не е безкрайна величина и нас-тъпва Световна енергийна криза. Про-давачите на велосипеди са доволни.Точно заради кризата всички искат датанцуват. Дискомузиката залива света ипланетата светва и угасва в ритмите наДИСКО-то. Поради големия брой

западни туристи, желаещи да посетятИзточен Берлин, правителството издигастена, от което на германците очите несе дърпат, а се изкривяват в една и същапосока — на запад.

1980–1990Краят на века се усеща поради мно-

гобройните глупости, които политицитевършат. В Съветския съюз всеки висшполитик има право да управлява еднагодина, преди да умре от тежка болест.Самолетите отново служат за мишени,но кой знае защо, в тях пътуват и пътни-ци. Ядосан от състезанието с него, голе-мият шеф отгоре праща болесттаСПИН, както и по-рано, той обясняваче не е обикновен участник в десетобоя.Мирният съветски атом е изтърван.Оказва се, че не е толкова полезен, кол-кото са твърдели някои съветски учени.

1990–2000След тежко боледуване комунизмът

умира. В Европа неговия реквием про-звучава като рок. Хората се забавляват.Някой пак се е сетил за Нострадамус итвърди, че през 2000-та година всичкоще приключи. Америка този път нехаресва арабите и започва да им пращахуманитарна помощ под формата набомби. Всяка от които струва по 200хиляди долара.

В Югославия пък никой не харесваникого. Затова се бият, всеки срещувсеки. МТV става по-популярна отсъветската армия. Отново започва със-тезанието с големия шеф. Започва голя-мото клониране. Кой знае защо, вместочовек се появява овца. Опитите за кло-ниране на овчар продължават. Европа сеобединява и Бетовен отново е на мода.Все по-често се чува да звучи „Ода нарадостта“. Хората се раждат, любят се иумират, като не спират да се забавляват.ХХI век настъпва и отникъде не сепоявява астероид. А може би е толковашумно и пъстро, че не можем да го чуеми видим. Голяма част от света се е скрилв Интернет и там продължава да сезабавлява. Чат ли сте?

Сп. „Страница“, бр. 3-4/2003 (27-28)

&

В последните десетилетия на ХХ векочилата се превръщат в своеобразна мито-логема. Достатъчно е да се споменат самослучаи от рода на филмовата поредица„Мъже в черно“ или собственият стил наГоран Брегович, който според собственотому признание не сваля черните си очиладори и когато е сам и пред огледалото; илипък центробежните префункционализациина слънчевите очила — от баналността нанепрекъснатото им носене, дори и когатоняма нужда от тях, или просто повдигнатинад челото, подобно на диадема, до прово-киращо усложнената им символика впоследователните части на „Матрицата“.Всичко, изброено дотук, въпреки открове-но несистемния му характер, показва убе-дително, че за разлика от Томас Сибиък,който, перифразирайки известната песен от„Казабланка“, е озаглавил един свой сбор-ник статии с категоричното „Знакът е прос-то знак“, имаме основание да твърдим, че —напротив — очилата не са просто очила.

Механизмите, чрез които се е конструи-рала присвоената на очилата емблематика ииндексикалност, са многообразни. Проуч-ването им се затруднява допълнително отобстоятелството, че в повечето от случаитеизисква от изследователя твърде специфич-на компетентност. Предмет на настоящияопит е само един от тези механизми, накойто изглежда не е било обръщано внима-ние досега — тематизацията на очилата отлитературата и други естетически практики.

Възможността едно явление да бъдеидеологизирано или литературно темати-

зирано е променлива величина. Косатанапример, която е натоварена с достатъчноплътна традиционна символика, за дазахрани всевъзможни сюжети в диапазонаот трагиката на библейския Самсон догероико-комичния патос от „Похищениетона къдрицата“ на Алегзандър Поуп, се пре-връща в обект на активна естетическа тема-тизация едва през 60-те години на ХХ век,когато се утвърждава и като своеобразнаемблема на това неспокойно десетилетие —процес, увенчан с мюзикъла на АндрюЛойд Уебър (1968) и последвалата го екра-низация на Милош Форман (1979).

Звездният миг на очилата е значителнопо-рано. Макар и донякъде изненадващо,присъствието им в литературата и изкуства-та през целия ХIХ век е осезателно, притова преди изобщо да са се превърнали вобичайна социална практика. В произведе-нията на Е. Т. А. Хофман от десетилетието1810–1920 ролята им е активно отрицател-на. Тази нагласа продължава при ЕдгарАлан По, който в разказ от 1850 г., озагла-вен „Очилата“, представя гротескова ситуа-ция, произтичаща от суетното нежеланиена героя да носи очила. Късоглед до степенна инвалидност, той се влюбва от пръв пог-лед в жена, която забелязва в ложа по времена оперно представление, за да се окаженакрая женен за собствената си прабаба…

В по-амбициозно и широкообемнопроизведение, отново със заглавие „Очи-ла“, написано през 1896 г., Хенри Джеймсразказва историята на красива млада жена,която съсипва очите си и се довежда до

62

Клео Протохристова

Визуални емблеми и литературнигодини(от Две хубави очи към Очите ми хубави… очилатами маркови)

63

Клео Протохристова

пълна слепота отново поради отказа даноси очила. И в двата разказа очилата сеинтерпретират като обект на отвращение,носенето им превръща и най-красивотолице в изцъклено и уродливо, човекът сочила предизвиква у околните пристъпи наотврата.

Литературата префункционализираотношението си към очилата в началото на20-те години, когато започва да артикулирамного по-добре човешката нужда отсредства за подпомагане на зрението. Презпериода между 1922 и 1925 година очилатазапочват да произвеждат и специфичнизначения, независими от основната имфункция и скоро след това придобиват ста-тут на емблематичност. Това разграфяванее по-скоро хипотетично, но лесно можемда намерим потвърждение за неговатаоснователност, ако направим съпоставкатамежду представителни литературни тексто-ве, създадени или завършени в указанотовреме, и текстове на същите автори, писа-ни десетина-петнадесет години по-рано.

В новелата на Томас Ман „Смърт въвВенеция“ например само един-единственпът се споменава, че Густав фон Ашенбахноси очила — във въвеждащото портретноописание на героя. В романа си „Вълшеб-ната планина“ обаче (започнат още предивойната, но завършен едва през 1922 г.)Томас Ман ще пише за очила с настойчи-вост, която, макар и несъпоставима синтензивно провеждания лайтмотив наочите, все пак ги превръща в осезателнозначещо присъствие. Дори да приемем, чеповтарящият се мотив с очилата на лако-мия ученик изглежда по-скоро като несъ-ществен компонент от панорамата на висо-копланинския санаториум, бляскащитеочила на Нафта, които подчертават исякаш интензифицират неговата ирония,вече трудно могат да бъдат окачественикато незначителна подробност.

По аналогичен начин и със същата дис-танция във времето при Джойс ни се пред-ставят отново два различни типа чувстви-телност към очилата, разделени от години-те на Първата световна война. В „Портретна художника като млад“ въпреки драма-тичната си роля в епизода с унижението инаказанието на Стивън в пансиона, очила-та присъстват единствено със значениетоси на протеза, без помощта на която мом-

чето е неспособно да функционира. В по-късния „Одисей“ обаче очилата, включи-телно и тези, на същия, вече пораснал Сти-вън, се оказват приносители на многооб-разна семантика. Една от употребите имзаслужава специално внимание, защото снеразколебана категоричност очилата санаречени „отвратителни“ или „възмути-телни“ и им се приписва отговорност за„всеки провал в калибъра на расата“.

Всички наглед спорадични появи наочила в литературните текстове от първатаполовина на 20-те години, споменатидотук, се оказват динамизирани в перспек-тивата на едно специфично маркиранопредставяне във „Великият Гетсби“. Освенвърху лицата на отделни герои очилатаприсъстват там и като всевиждащите „очи“на доктор Екълбърг от гигантската рекламакрай шосето при Долината на шлака.Странните, удвоени от очилата сини очи,които не принадлежат на някакво конкрет-но лице, не само доминират в ролята навърховен свидетел над цялата история, раз-казана в романа (вездесъщото им присъст-вие придобива специфични конотации всветлината на факта, че убитият от скръбДжордж Уилсън ги възприема като всевиж-дащ бог), но и се изявяват като една отосновните метафори в текста, знак назатрудненото виждане и невъзможността заправилна оценка. Потвърждение за значи-мостта на смислопораждането, излъчващосе от „очите на д-р Екълбърг“, е решениетона режисьора Джей Клейтън в екраниза-цията на романа от 1974 г., където съответ-ната визуална метафора управлява цялкомплекс от образи на деформиращо отра-жение в огледала или басейни. Важен имногозначителен е и фактът, че въпроснитеочила присъстват на корицата на първотоиздание на „Великият Гетсби“. Поставяй-ки „очите на д-р Екълбърг“ на фона наДолината на шлака, художникът съчетавадве от най-значителните метафори намодерния живот — очилата и пустата земя.

Отвъд символичното им значение, във„Великият Гетсби“ in очилата се явяваткато засилен израз на общата тенденция,характерна за времето, различима още впо-ранните книги на Скот Фитцджералд„От тази страна на Рая“ (1920) и „Разказиот Епохата на джаза“ (1922) — очилата срогови рамки биват възприети от културата

на т. нар. Flappers и се превръщат в един отосновните ѝ компоненти. В системата натози моден стил очилата присъстват катопрепотвърждение и подчертаване на ця-лостната му ориентация към предизвика-телство и нонконформизъм.

Прекрасно съвпадение, което потвър-ждава основателността на провежданататук аргументация, е, че към същия периодсе отнася и една от най-неконвенционал-ните поетически употреби на очилата, при-надлежаща към творчеството на АтанасДалчев. Стихотворението му „Младост“ спарадоксалното финално изказване, вкоето лирическият говорител заявява, челягал да спи с очила, за да вижда по-добресънищата си, е написано през същата 1925година, когато излиза „Великият Гетсби“ икогато Пит Мондриан решава, до голямастепен следвайки примера на отделнихудожници-модернисти от предвоеннияпериод, да избере очилата като свой приви-легирован обект.

Ако направим равносметка на предста-вените дотук факти, можем да формулира-ме извода, че през 20-те години на ХХ векна очилата биват присвоени нови значе-ния. Без да бъдат възприемани вече катообезобразяващ фактор, те все още се мис-лят като за знак на известна персоналнаили обществена непълноценност. В също-то време обаче очилата се превръщат в мар-кер за независимост на индивида и в жестна неконвенционалност. По този начин тесе оказват обвързани с flapper културата ифеминистичното движение на т. нар. суф-ражетки. С голяма степен на вероятносточилата започват да се представят катоповеденческо своеобразие. И паралелно стова започват да функционират като мета-фора. Индексикализацията на очилата ирационализацията им като своеобразнаемблема на 20-те години е до голяма степенрезултат от по-късна, вторична контекстуа-лизация, на литературните текстове, напи-сани преди 1930 година.

Нека се върнем отново към очилата наГустав фон Ашенбах. Въпреки че за тях сеспоменава само веднъж, за по-късния чита-тел Ашенбах е лице, което е немислимо безочила — при това някак в противоречие савтентиката на текста, защото въпреки ченарича въпросния атрибут Goldbrille, ТомасМан очевидно има предвид по-скоро пен-

сне. Описанието на героя гласи буквално:Der Bügel einer Goldbrille mit radnlos enGläsern schitt in die Würzel der gedrungenen,edel gebogenen Nase ein… (Столчето на злат-ни очила със стъкла без рамки се врязвашев основата на масивен, аристократичноизвит нос.) Причината за устойчивото асо-цииране на лицето на Ашенбах с очилата нее някакво изрично уговаряне на тази мухарактеристика в текста, защото, кактовече се спомена, след началното спомена-ване за тях очилата изчезват като че ли без-следно. Обяснението е уместно да търсим вобстоятелството, че визуалният опит,натрупан през следващите десетилетия,присвоява автоматично на типа, койтопредставя Ашенбах, очила като негов при-същ атрибут. Резултат тъкмо на подобнаинерция е екранната конкретизация наГустав фон Ашенбах в постановката наЛукино Висконти от 1974 г., където на носана Дърк Богарте се мъдрят непрекъснаточифт очила с рогови рамки — впрочем всеоще непознати на епохата, която е предста-вена в новелата на Ман.

Подобен ефект може да бъде наблюда-ван в съпоставката между романа на АнриПиер Роше „Жюл и Жим“ от 1953 г. и фил-мовата версия на същото произведение,режисирана от Франсоа Трюфо през 1962.Най-драматичната част от отношенията влегендарната тройка се осъществява вгодините след Първата световна война,когато светът сякаш изведнъж се показвакато напълно променен и хората изглеждатпо абсолютно различен начин. В романа,който е откровено автобиографичен истриктно спазва точността на спомените,тази фундаментална промяна е описана иексплицитно коментирана. Дрехите натримата млади и вещите, които съставятежедневния им бит, се явяват интегралначаст от повествованието. Трюфо, който вобщи линии остава близо до описанията наРоше, въвежда в реквизита на филма сидопълнително и чифт фамозни очила, кац-нали демонстративно върху носа на Катикато знак на нейната неконвенционалност,на себичните ѝ поведенски нагласи, кактои на склонността ѝ да игнорира всичко,което пречи на осъществяването на собст-вените ѝ желания. В системата от визуалнипослания на Трюфо очилата се явяватемблема на бурните години след войната

64

Страница, брой +/2012 (специално издание)

65

Клео Протохристова

заедно с други идентификационни маркерина времето като плисираните поли, велоси-педите и банските костюми.

Във филма „Жюл и Жим“ има достаплажни сцени, много повече, отколкото евероятно за реалностите на 20-те години.Това отклонение от достоверността на въз-становката е свързано с експанзията нановия модус на пасторален „сладък живот“— културата на плажа, отново емблемати-чен знак за ХХ век, чието зараждане се осъ-ществява още в нарочната безметежност нагодините преди Първата световна война,неслучайно наричани Belle epoque. Измеж-ду всеобщо възприетите символи на „плаж-ната култура“ основна роля е отредена наслънчевите очила.

Веднъж възприети като социална прак-тика, тъмните очила не само развиват гъстамрежа от символика, но и окончателнозаличават общото си родословие с диоп-тричните (особено след въвеждането наконтактните лещи). Очилата се превръщатвъв въпрос на мода и жизнен стандарт.Същевременно те променят и функцио-налността си.

Редом и във взаимовръзка с всевъзмож-ни други теми, една игрово представенаистория на очилата може да бъде открита вромана на Милан Кундера „Безсмъртие“(1991). Предисторията им се ситуира в анек-дот от странните отношения между вечевъзрастния Гьоте и Бетина фон Арним, побаща Брентано, митологизирани и фалши-фицирани от Бетина и поради това останалив историята като „късната любов на Гьоте“.Анекдотът е среща между Бетина и съпруга-та на Гьоте Христиана на една изложба,когато младата жена се държи предизвика-телно и бива ударена от съпругата. Критич-ният елемент в ситуацията се оказват очила-та на Бетина, които в резултат от конфликтападат и се счупват. Интерпретирайки ситуа-цията, Кундера предлага и обяснението, чеГьоте намирал публичното носене на очилаза изключително неприлично, така че пове-дението на Бетина било разчетено от съпру-гата като предизвикателство към авторитетана великия поет.

Вече в плана на съвременността, катопаралел на историческата възстановкаКундера показва насилственото счупванена едни слънчеви очила. Конфликтът емежду две сестри. Едната хищно присвоява

всичко, което попада на пътя ѝ, включи-телно живота на сестра си. Копира характе-рен за нея красив жест, любовта им къмопределена музика, след серия провалениинтимни отношения разпознава тъкмо внейния съпруг мъжа на мечтите си. Отсестра си възприема и маниера да се движис тъмни очила. Те се превръщат знак запостоянната ѝ меланхолия, чрез тях тя нас-тойчиво подчертава, че крие очите си. Такавместо действително да прикрие следите отпредполагаемия плач, метафора на собст-вените ѝ нещастия и сантименталност, тявсъщност обслужва желанието си да огла-сява и преувеличава интимния си живот.Въпросните тъмни очила биват нарочнопуснати на пода и счупени, когато еднатасестра заварва собственичката им да целувамъжа ѝ. Слънчевите очила присъстват вромана на Кундера, подобно на огледала,жестове и житейски пози, като знаци насъвременния свят на привидности и симу-лации, светът, в който идеологията е вечеизместена от имагологията.

Префункционализацията, която ни сепоказва, е парадоксална — ако някога очила-та са били използвани, за да осигурят по-добро виждане на онзи, който ги носи, а по-късно започват да предлагат формули засебезаявяване, в един момент те се превръ-щат и във възможност да се защитиш от чуж-дите погледи. След като са помагали вековенаред на очите да оглеждат по-добре света, вкултурата на симулакрума очилата се пред-ставят като средство да отразиш назад погле-да на другия, да предложиш на света огледа-ло, в което да види собствения си образ.

В контекста на имагологията очилатане просто предлагат идентичност на лич-ността или дръзват да я означат. Те се оказ-ват и неин надежден заместител. В съвре-менната пиеса „Кислород“ на Ив. Вирипа-ев многократно, като рефрен, се преповта-ря репликата „Но най-важното е, че тяимаше скъпи слънчеви очила“… Дветехубави очи са отстъпили на луксознителещи и марковите рамки. Не е неутраленфактът, че една от най-изразителните тра-ектории на тази любопитна метаморфозаминава през литературните текстове на ХХвек.

Сп. „Страница“, бр. 3-4/2003 (27-28)

&

Манфред • Байронот проф. д.ф.н. Клео Протохристова Драматическата поема е представително за европей-ския романтизъм произведение с всички характерни герои и мотиви – гордия „метафизически бунтар“ и неговото страдание и порив към свобода, разруши-телната любов, конфликта с обществото, бягството от социума и екзалтацията от природата. Произведението е представено в оригинал и превод на Людмил Стоя-нов и Мария Грубешлиева.

Eзерна школа • Уърдсуърт, Колридж, Саудиот Весела ГайдароваТримата големи английски поети от края на XVIII и началото на XIX в. поставят началото на принципно нови естетически търсения. Сборникът представя в оригинал и превод ключови поетически и критико-тео-ретични произведения на тримата автори.

Чудната история на Петер Шлемил • Шамисоот гл. ас. д-р Светла ЧерпоковаНовелата на Аделберт фон Шамисо е еталонно произ-ведение за немската романтическа поетика. Централ-ният Фаустов мотив за договор с дявола е разработен в духа на отрицание на все по-агресивното овещес-твяване на духовното в обществото на бюргери и филистери. Изданието представя творбата в оригинал и превод на български език от Елисавета Кузманова.

Разбойници • Шилерот проф. д.ф.н. Клео ПротохристоваПиесата „Разбойници“ е първото драматично произве-дение на Шилер, представящо един от кулминацион-ните моменти от периода на „Буря и устрем“ в немската литература, но е и своеобразна рекапитулация и коректив на емблематичните за това движение идеи. Изданието представя текста в оригинал и превод на български от Жана Николова-Гълъбова.

Сид • Корнейот гл. ас. Младен ВлашкиС трагикомедията „Сид“ (1637) и последвалите лите-ратурни спорове за произведението се прави истори-чески опит за художествена реализация на нормите и естетиката на класицизма и се поставя началото на високата френска драматургия. Изданието представя произведението в оригинал на френски език, в превод на български от Пенчо Симов, с варианти на отделни фрагменти в превод на Николай Лилиев и Живко Годен.

Приказни новели • Е. Т. А. Хофманот гл. ас. д-р Светла ЧерпоковаХофман е разностранна личност – емблема на немския и вропейския романтизъм. Новелите „Златната делва“, „Пясъчния човек“, „Малкия Цахес, наречен Цинобър“ в еднакво силна степен представят причудливия Хофма-нов двойствен свят. Изданието представя трите про-изведения паралелно на немски и на български език в превод на Тодор Берберов и Страшимир Джамджиев.

Из живота на един безделник • Айхендорфот гл. ас. Младен ВлашкиС новелата „Из живота на един безделник“ (1826) Йозеф фон Айхендорф налага романтическата представа за поетичен човек. Това е първото самостоятелно издание в България – в оригинал на немски език и в превод на български от Любомир Илиев с множество обяснения към двата текста. Творбата е придружена с материали за епохата и критически мнения.

Старогръцка лирикаот гл. ас. Дияна НиколоваАнтологията представя всички поети от Античността. Включени са произведения от времето на възникване-то и разцвета на старогръцката лирика, някои основни автори и жанрове от елинизма и от римската епигра-матична поезия.

Серия BILINGUA на издателство „Летера“ представя:Двуезични коментарни издания на представителни произведения от античната и западноевропейската литература в оригинал и в превод на български език. Предназначени са за езикови и хуманитарни гимназии, българска и западни филологии.

сер

ия

• b

ilin

gu

a •

66

67

…Борис МинковКристин Димитрова. Образ под леда.

Свободно историческо общество, 1997.Стихосбирката на Кристин Димитрова

не е пласт от всеобщото вавилонско поети-ческо разноречие, на което сме свидетели впоследно време. Преобръщането на смисъ-ла в стиховете ѝ е не само целенасочено, нои е подчинено на една цялостна концепцияза ролята на поетичното. „Образ под леда“говори за тъгата от неосъществимото общу-ване, за границите между световете, за труд-но постижимата идентичност. Подобно навируси-агенти, темите преминават от сти-хотворение в стихотворение под прикри-тието на изменена самоличност, свиват се вотделна дума или конструкция и запазватвътрешната напрегнатост на стиха, осъ-ществяват преходи между митологичното иежедневното, между диалогичното и вът-решната реч на „аз“-а.

Лирическият говорител заема активнапозиция спрямо омразните му неща и сепристрастява към тяхното преследване.Демонстративното разглобяване на стихадава нов живот на тематичните носители,но с пълното съзнание, че те никога пове-че няма да могат да бъдат подредени.

Александър Секулов. Високо, над дале-чината. ИК „Жанет-45“, 1997.

Стихосбирката на Александър Секу-лов прави впечатление с прецизното сикомпозиране: дванадесетте произведенияса тематично и стилистично компактни, адвете поеми, поставени в началото и вкрая на книгата, едновременно рамкират„Високо, над далечината“ и създават сво-еобразна „черна кутия“ на лирическиясубект. Екстазът и плеонастичната разно-посочност на „Лятно време“ се сменят от

констатацията за изчерпването на посоки-те в „Излизане от Египет“ („Посокитесвършват“, стр. 53), като тази констатацияе подсилена от драматически цитат(„Останалото е пепел и вкаменяване“).

Напрежението между единичното имножественото активира тематичнитецентрове на стихосбирката — географско-то и митологичното („Итаките на споме-на“, „всичките ни Индии“, „седем долниземи преобърнах“) и ги включва в създа-ването на нови значения. По този начингероят на стихотворенията на Ал. Секуловсе движи между безсънието и умората,между стремежа за покоряване на про-странството и неговото опредметяване(„А по стените картите и глобусите/ висяткато одрани кожи“, стр. 11).

С рисунките си към книгата РуменЖеков е неин съавтор, а не украсител;заслужава да се спомене и доброто полиг-рафическо изпълнение на стихосбиркатаи оригиналният релеф на страниците ѝ.

Сп. „Страница“, бр. 4/1997 (4)

Деян Енев. Клането на петела. Изд.Весела Люцканова, 1997.

Разказите от „Клането на петела“ на Д.Енев са разкази от очерков тип. С кон-струкцията си, със своите повествовател-ни формули, дори с персонажите си, те саблизки на Кардашевите Вазови прозведе-ния. Четирите цикъла в книгата делят раз-казите на криминални, вестникарски,класически (направени по известни беле-тристични образци) и порнографски. Закриминалните и вестникарските не систрува да се говори. Те вероятно са замис-ляни като пародийни спрямо съответнитежанрови законодатели, но, попадайки вплен на случката, авторът е загубил пред-става за уязвимите места на творенията на

Критически страници

Страници на…

68

Страница, брой +/2012 (специално издание)

масовата култура. Безрезервното писане ехарактерно и за материалите от цикъла„Порнографски балади“. „Обикновенитеистории“ (макар и не всички) са единстве-ната част от сборника, която си заслужавада се прочете. В разкази като „Бялата ляс-товица“, „Йосиф“ и „Ихтиандър“ къмпознатото и баналното се гледа със сво-еобразна епическа дистанция, а образцитеса въведени в нови образни системи,извличащи значения, различни както отдосегашното литературно, така и от очер-ковото битие на случката. Тези разкази,както и „Заложна къща“ и „Бич божи“,дават добрата надежда (както биха казаликритиците), че у Д. Енев има потенциал,стига авторът да е по-малко самомнителени по-взискателен към творчеството си.

Сп. „Страница“, бр. 1/1998 (5)

Людмила Филипова. Червено злато.Изд. Сиела, С., 2007.

Защо е необходимо тук, сред предста-вянето на „Изкуството на романа“ наМилан Кундера и рецензиите за два воде-щи съвременни български романа, да сеговори и за това откровено булевардночетиво? Дали присъствието му на българ-ския книжен пазар е само недоразумение,щастливо (за кого?) засичане на изобиленвулгарен PR, лична нездрава амбиция иповик на деня, или в хода на тази книгакъм публиката са разчетени гнилите местана домораслия вечножълт журнализъм, наогъващия се при всеки полъх рoден поли-тически дискурс, на безграничния попу-лизъм, който се оказва единственият въз-можен език за заговаряне на обществото,изобщо слабите места на това, което носиимето обществен дебат? Това произведе-ние е все едно от каква перспектива и скакви очаквания ще бъде преразказано —все едно всичко, което се излага тук(„цялата история“ за осъдените в Либиябългарски медицински работници),медиите вече отдавна са го предъвкали.„Документалността“ на този „роман“ неможе да е обяснение за това, че в гледнататочка на всезнаещия повествовател нямани най-малко отклонение от линията на ибез това стадната журналистическа кампа-ния. Просто не е съществувал миг назамисляне относно това какво и как ще

бъде разказано, относно това кой говори,кой вижда, кой разказва. Това е роман наедин дъх, при това на един лош дъх.

Във връзка с един стар брой на „Стра-ница“ (3/2002), замислен като еротичен,очертах присъствието на порнографскотов лайфстайл-изданията като заложено невъв визията или изобщо в обекта на раз-казване, а в мястото, което микроклима-тът на тези издания отрежда на възпри-емателя. Това е много мизерно и многотясно място, в което на читателя му е вме-нена една-единствена, при това твърдестатична роля на мастурбатор на фона наотблясъците от света, в който богатите,известните и готините се забавляват поформулата всеки със всеки. Не е принцип-но различно описаното в „Червено злато“,независимо от това, че тук става думапредимно за света на онеправданите ибедните. Единствената разлика е, че фил-търът с бляскавото размазване е сменен сфилтъра на аквариумната рамка. И когатоописва (многократно и с подчертананаслада) изтезанията на медицинскитеработници в Либия, и когато ги въвеждасред битовата мизерия в България, опред-елена безвъпросно като причина за гас-тарбайтерството им, ние ги виждаме катов аквариум. Те не могат да се скрият отвоайорския поглед на повествователя и немогат да представят друга своя страна;читателят не може да изпълни друг ход наразбиране освен този на нездравото любо-питство да научи битови подробности зановини, които така или иначе познава. Ночитателят има една особена привилегия втази изключително стеснена възприема-телска ситуация — той има уверението, чевижда всичко, че нищо не убягва от погле-да му, че присъства неотклонно на място-то на събитието. Особен акцент и в тозислучай получават любимите на авторкатаинквизиции, изнасилвания и прочее уни-жения, към които са пришити и смехот-ворни булевардни истории, смесващистрах и респект пред мъжа от източен тип.Това са истории, които не само трябва даоправдаят „психологически“ „нискияморал“ от официалните обвинения, но дапрехвърлят воайорската повествователнанагласа в по възможност романов ключ.По такъв начин осъденият в Либия бъл-

69

Критически страници

гарски медицински персонал представля-ва за читателя порно-обект — подобно нанишата, определена на възприемателско-то съзнание на читателите на лайфстайл-издания.

В книгата на Людмила Филипова запореден път се проявява една основна ирешаваща слабост както на днешния, такаи на вчерашния интелектуалец: той твърдемного обича да се закача за инерцията отповика на деня и да се оставя да бъде вла-чен от него, като разчита, че това ще муповлече и читатели. Затова и българскиятинтелектуалец (независимо писател, лите-ратор или журналист) не създава светове инерешими загадки, не ражда фантасмаго-рии, от които световете се преобръщат исе оглеждат един друг в стъписване, нямаочи за причудливата природа на казуса.Вместо това българският интелектуалец сеизживява като част от агитка, която поправило или печели (без да е влизала вистинска игра, но като официален собст-веник на „духа“), или съдията е педераст.

Сп. „Страница“, бр. 2/2007 (30)

Палми Ранчев. Анонимни снайперисти.С., 2006.

„Анонимни снайперисти“ на ПалмиРанчев е сред най-успешните книги,попаднали в обсега на специализиранителитературни наблюдатели през изтичаща-та 2007 г. Този роман изненадва в многоотношения — сякаш обещава да водичитателите си в една посока, а незабеляза-но сменя посоката; сякаш поставя еднатема, а в хода на повествованието строисъвсем друга; сякаш разполага в желязноначално фиксиране централния си персо-наж, а в действителност логиката на дей-ствието непрекъснато го разцентрова.

Има една нишка, която носи остатъ-ците от всички номинални очаквания.Вплетена на входа на всяка една глава,тази нишка напомня за „снайперистите“,но неусетно клони и към описването наприродата на анонимността. Монологич-ният израз на тази откриваща главите пар-тия е ролята на Лудия (човек, който рови вбоклукчийските кофи и редува в поведе-нието си набор от речеви и моторни тико-ве). Неговата привидно несвързана реч есмесица от медийнно-политически отгла-

си и паралелни на тях „коментари“, про-изтичащи от ниските регистри на публич-ността. Тук в един безспирен поток при-състват и фигуративната цялост на боклу-ците, и партийните секретари — ченгета, иобикнатата улично-кучешка тематика, идруги постоянни проекции на държавата иродното. Това, което се репродуцира довтръсване от медии, писатели и технитепотребители, в „Анонимни снайперисти“е изнесено в режима на лудостта. Тази„ненормална“ навигация в номиналнитеочаквания е съпроводена със „зарежданена погледа“: през нарочно дистанциранагледна точка се описват „съпровождащи-те“ монолога действия на Лудия в еднанепрекъснато наблюдаваща градска среда.

Подобно зареждане на погледа може дасе мисли като ключова за повествованиетопроцедура. Например първата глава отромана задава ситуация, която е потенци-ална подложка за екшън: един ден пътят наАсен Кубинеца (централния персонаж, отчиято първолична перспектива се води раз-казът) по тротоара е пресечен от новияджип на неговия бивш приятел, в „сегаш-ното“ вече нов човек, с когото „старатамахала“ трябва да се съобразява. Кубинецав този момент учи испански, търси си лист-четата с изписани думи из джобовете, каточрез своето (минаващо включително през„испанския“) дистанциране се опитва даубеди другия в несъстоятелността на ново-то му „днес“, а накрая — изненадан отсамия себе си — го удря. Вместо тази ситуа-ция да наложи ритъма на струпване насетивни впечатления и монтажни смени накадъра, тук се разгръща нещо като урок понаблюдение — с дълго задържане и експли-цирано мотивиране на преместването напогледа. Наблюдението е основна мотива-ция за персонажа в целия роман. Решения-та му да тръгне или да остане се основаватвинаги преди всичко в тази перспектива —в мотивацията на погледа. Затова и не стра-хът от мутрите или, напротив, предизвика-телството към тях изграждат логиката наразказване, а например видът на махалата,запечатан в момента на нейното внезапнопрекосяване след ситуацията на разговорас някогашния приятел.

Към самостоятелния живот на тазимахала първоличният повествовател ще се

70

Страница, брой +/2012 (специално издание)

връща в спомените си. Семейната накър-неност на Асен (след като договорът заработа на родителите му в Куба изтича, теса избягали през Мексико в САЩ, изоста-вяйки го) се компенсира от едно особеногъвкаво усещане за мястото. Смените намястото само засилват впечатлението оттази гъвкавост. Залата за тренировки илиотвореният към природното интериор вжилището на Майстора — изолирания отсвета легендарен боец, при когото Асенотива да тренира, градът, в който героят етърсил някога своята любима, или градът,до който той достига в „сегашното“ съсстранния си приятел Наско — във всичкислучаи основен тематичен възел е рефлек-сът на пространствената адаптивност. Оттехниката на ръкопашната схватка докротката обсебеност на четенето на слу-чайно намерени вестници, от авантюрнияразказ за перипетиите на баба Йордана достаената собствена авантюрност на Куби-неца — независимо от своята относителнатежест и повествователното си позицио-ниране акцентите в „Анонимни снайпе-ристи“ се изграждат чрез постъпателнотоусвояване на определени пространства отпогледа. В логиката на това усвояванеКуба, но също и „испанският“ език, пред-ставляват еднакво тясна ниша като манас-тира за баба Йордана през оптиката наАсен. Таванът, на който се прожектиратчесто следтренировъчните мисли на пер-сонажа, също представлява плоскост заупражнение (= тренировка) на виждането.Така дори привидно празни откъм потен-циална събитийност места могат да бъдатвизуално осветени. Празното, при това итъмно място на пътя, на което Кубинецадълго опитва да спре кола на стоп, посте-пенно се оказва в такава степен усвоено отнего (разбира се, усвоено с цялата му без-домност и неуютност), че той се отказва отнамеренията да го напусне. Свойствено затази „поетика на нишата“ е визуалнотоинвентаризиране, последователно про-вежданата сетивна авторефлексия.

И така, индивидът се анонимизира, отамигос става гадно копеле и постепенно серазтваря и изчезва в средата (по правилогадна), сякаш е повлечен към безкрайнатаредица на Лудия, изравняваща всичко ивсички. „Всичко (тук) е гадно“ не е само

изплакната медийна парола, но и закли-нание. Това заклинание скрива всичко ведна неразличимост, в която не може даима биография и свободен избор. Усло-вията на обща неразличимост и аноним-ност налагат стремежа на индивида дабъде самодостатъчен — в края на романацентралният персонаж пряко изразяватози всеобемащ опит. Романът (изобщоперспективата на първоличния персонаж)вижда тази самодостатъчност като друготолице на лудостта. В своето бягство Куби-неца непрекъснато попада в близост дотакива хора, които на свой ред са избягалив търсенето на самодостатъчност — тазитерапевтична, но и поболяваща ги въз-можност.

Сп. „Страница“, бр. 1/2008 (33)

&

…Борис АнгеловЕмил Андреев. Островът на пияниците.

С., изд. „Факел“, 1999.Новата книга на Емил Андреев, оза-

главена „Островът на пияниците“, пред-лага заедно с едноименния разказ и осемкъси „парчета живот” (Румен Леонидов).В тънкия сборник се откриват всякаквинаративни нагласи, улесняващи четенетона един дъх и отхвърлящи скуката в товапо радичковски благоусто художество(посоченият от автора преди време катоучител жив класик присъства и със скритицитати).

И двамата писатели са се насочили впоследните си работи към езика на куче-тата. Най-верният другар на човека обачеоще от Възраждането е предимно сино-ним на женската изневяра и чуждата вяраи според християни, и според мюсюлмани(ролята му в прозаичната „ферма“ наКаравелов е емблематична). Кучката от„Лейди Джейн“ утвърждава друга религи-озна постановка, прераждането, и едно-временно с това споделя участта на старияучител по литература.

Главните герои на Емил Андреев честоса учители, обикновено отвъд предела насредната възраст са и останалите персона-жи, ако изключим петте малки момчета —софийските наркомани и ломските пичо-

71

Критически страници

ве — и трите млади момичета: бисексуал-ната с лаптопа, проститутката и лудата.

Хомогенността на сборника иде несамо от близостта на генерациите и про-фесиите, а по-скоро от онази ломскаатмосфера (и когато действието се развивав столицата, пътят между София и Лом еназован), която помним от „Ломски раз-кази“ и „Късен сецесион“. Смъртта и ста-ростта са натрапливо вплетени в повечетотворби и най-много в редовете за убиване-то на себеподобни в обвинителната вът-решна реч на гарвана Едгър от неподра-жаемото заиграване с готическото, вначалните реплики за войната и НАТО,във финалния сън на „Магьосникът отОлм“. Това не означава, че сборникът еориентиран към читатели над 25 години,напротив — в девиантната младост, сай-бър-сленга и пародираните езикови позиби се разпознала значителна част от съв-ременната попкултура.

А по-обемното произведение, „Остро-вът на пияниците“, изследва особеноститена националния риболов на Балканскияполуостров, като недвусмислено напомня„На острова на копрофилите“ с фило-софстването около човешката участ отАдам и Ева насетне, с тази разлика, че„мръсните“ думи са вложени в устата напохотливия гинеколог и алкохолизираниядаскал.

С едно изречение — важна за края на90-те книга.

Сп. „Страница“, бр. 1/2000 (13)

Бойко Ламбовски. Господ е началник накараула. С., ИК „Анубис“, 1999.

Новата книга на Б. Ламбовски с толко-ва непоетичната метафора за заглавие,„Господ е началник на караула“, залага наогрубяването на стиха както чрез графич-ното оформяне на строфите, така и чрезвплитането на типично български битово-делничен свят с шкембе чорбата, казанитеза ракия, с имената на баба Спаска, ПетърДузпата, бакалина Накев, бай Милан и др.

Към казаното можем да прибавиместествените истории с животни (кучета,магаре, змии, жаби, попови лъжички —особено тягостна е беловата на „Балада заВодненската бара“) и съзирането на звяравъв влюбения човек („Поредно основание

за любовта“) или в гладния („Гладът“).Изобилието на фигуратив от хранително-вкусови тропи отново насочва в същатапосока, като кръстосва последните двапласта в „сърцето — от суджук“ („Зеленихълмове“) и в потресаващо описанатавечеря на „обезпеченият и дъщеря му“,които „си хапват части/ от трупове наразни твари,/ убити някъде/ индустриал-но“.

Повтарящият се древен образ на мис-лещата тръстика ярко контрастира наживите мъртъвци от „Ще свърши свърше-кът“, продължавайки мрачно-ироничнитепози в диалога със смъртта от „Петък —13“ и хладното сбогуване с хилядолетиятаот „Бойкот на третото хилядолетие“. Про-тивно на краевековните тъги, новите над-ежди и илюзии, Ламбовски е предпочел дапосрещне настъпилата вече смяна на циф-рите от календара с едно парадоксално„Довиждане“, което е някак бабаитскикатегорично, но и без истерията и излиш-ната врява, проявена „другаде“ (в Евро-па), по български трезво, лишено от вяра-та, че „Апокалипсисът е възможен и ведна отделно взета страна“.

Темата за България и „кукленскаЕвропа“ е доразвита в „Гара България“,където „родината се прави на Стоичков/ ини продава семки пред кенефа“, а в стихо-творението „Провиждам бъдещата бъл-гарска надменност!“ поетическата прони-цателност съзира само „привидение,/преситено от сила и история“.

Илюстрациите на Андрей Кулевнаходчиво превеждат в образ основнитемотиви от сбирката.

Сп. „Страница“, бр. 2/2000 (14)

&

…Младен ВлашкиСтраници на Борис Минков*

Сотир Петров-Дураков. Убиха ни вяра-та. С., 1999 г.

Доживяхме отново. Окпирен от пост-модерния девиз „Anything goes“, Сотир

* Литературните отзиви в редовната нирубрика „Страници на Борис Минков“ втози брой написа Младен Влашки. — Б.р.

72

Страница, брой +/2012 (специално издание)

Петров-Дураков възражда социалистичес-кия реализъм в жълти дрешки, илюстри-ран на корицата в стил „Гей — стрелецътна розата“. За почитателите на идеологи-ческата формула „бетон — пари — железо-бетон“ г-н Дураков е пуснал преди товапоне още пет подобни книжлета. Послед-ния опус е озаглавил с риторичен замах„Убиха вярата ни!“. И понеже нито единот текстовете в сборника не носи таковазаглавие, би трябвало да сме сигурни, четова е пряко означаване на Дураковияпатос.

Негов източник са социални ситуа-ции, в които задължително са заложениалкохолният и еротичният мотив. Повечебезсъзнателно се е оформила и рамката насборника. Той започва с възгласа „—Наздраве, приятели!“ и завършва със„сълзите ѝ капеха, капеха!…“. В тазирамка са напъхани знойни дългобедрикрасавици, които изкушават мъже, някоипо-мекушави, други по-втвърдени: и а-ханякой женен мъж да се поогъне — хоп,„убиха ни вярата“, а ако не се огъне — я„курвата“ стига до трагичен финал(„Покаяние“), я само си поплаква(„Изкушение“). Всичко това е гарниранос политически подправки: в „Каквонаправиха с нас“ те са лошите другари-курвари, които погубват „верен и преданна Партията“ мъж, в „Събота вечер“ товаса „плодовете на любимата ни демокра-ция“, които водят до „самоубийство“.

Върхът на този миш-маш е разказътили новелата „Бохемска нощ“. В него съссредствата на ангажирания соцреализъмсе бичуват студентите-бохеми, които екс-плоатират добър млад работник. Нещо вподобен дух за последен път четох в еднакюрдско-партизанска пропагандна книга,в която недвусмислено се твърдеше, чеинтелигенцията — това са изгорелитегазове на капитализма.

Сп. „Страница“, бр. 3/2000 (15)

Недялко Славов. Фаустино. Роман.Сиела, 2010.

След прекрасните „Филипополскиразкази“ Недялко Славов трансформираенергията, която стоеше зад тяхното съз-даване: ведър поглед към света, стъпил навековна територия; поглед, съчетаващ

ирония и фантазия с поетични усети, вроманова форма. „Фаустино“ е своеоб-разно продължение на филипополскиякосмос, но вече в една фигура и нейнатабиография, видени като символични завековечния човешки избор „да имаш илида бъдеш“. Самата структура — пролог,шест части и епилог, очевидно се основавана кратното число шест, което в теософс-ките общества се схваща като символ намакрокосмоса, в който се преплитат трои-ците на материята и на духа; което визточните схващания представлява сре-щата на две триграми в една хексаграма,изразяваща отношенията между небето иземята; което за питагорейците означавасъчетаване на мъжкото и женското.

В посока на този символизиращ зами-съл филипополският Фаустино — Сава, сеявява тъкмо такъв герой, в чийто микро-космос се отразява макрокосмосът (тазиконструктивна символика става традици-онно валидна за модерната европейскакултура тъкмо чрез двуделната компози-ция на Гьотевия „Фауст“), който, изпра-вен между звездочелите антихристи илетящите хора, прави своя символиченизбор, който преминава през традицион-ния за античните герои път между пеещи-те сирени и техните прелести, за да излезеот тези приключения по-силен и да стигнедо подвига.

За „Фаустино“ подвигът в наши дни еда опазиш човешката си същност, да опа-зиш човешкия стремеж към небесното,стремежа към полет. Тази символичнароманова конструкция е допълнена отизбора на автора да опише тъкмо годинитена съзряване на своя герой до момента навписването му в обществото като съпруг ибаща. Така символните значения се обли-чат в приказната атмосфера на детскияспомен, в светлата радост на пълното сидеали юношество и отдаването на магия-та на ранната зрялост, провокирана отдолавянето на силите на магическото про-странство, в което героят израства — единвечен стар град. В предаването на кон-кретна атмосфера на всеки един от тезиетапи на съзряването, която в процеса наразказа добива метафорично значение,Недялко Славов е безспорно майстор.Разказът му е ритмизиран и смислово, и

73

Критически страници

емоционално, и стилистично — напримерслед пролога, в който читателят се запоз-нава с кварталния и семеен микросвят намалкия Сава, стилизиран в духа на Фели-ниевия „Амаркорд“, следва първа част,разделена в пет глави, всяка една обобща-ваща типична ситуация и емблематичниперсонажи — в началото е появата на звез-дочелите и техните порядки (примернозакрити и открити партийни събрания).После идва връщане към мотивите тип„Амаркорд“, преход през фигурата наНиколо плакатиста към хиперболичнитеалегории за безсмислените всенародниинициативи на звездочелите и отновопотапяне в кварталната атмосфера околоисторията с близнаците Гоги и Боги,вписването на кварталния „агент“ Пчела-та и чрез неговата персона отново навли-зане в алегорията за безсмислената имита-ция на велики дела, този път на тихияфронт — донесението на Пчелата предкамарад Маузер. Финалната пета главаотново се връща в дома на Сава и през уха-нието на ябълка и символиката на единтрескав сън подготвя героя и разказа запреход към друго проблемно поле — светана брака и парите. В преходите междуатмосфера с конкретен колорит и преуве-личени до сюрреалност обобщенияестествено се вписва появата на метафо-ричната тема за летящите хора. В следва-щите части варирането на магическитемотиви (детство, фигури на кварталничешити, летящи хора, обитателите на Ста-рия град — най-вече художникът Георг идоктор Борис) и на мотивите на земно-тленното (звездочелите, парите, реклами-те, деятели на тайните служби и дори единпес с душата на о.з. полковник) и тяхнотопреплитане изгражда, от една страна,целостта на сюжета, а, от друга, диктуваритмичното преминаване от конкретикана случка и персонаж към обобщаващсимволен образ.

Тази повествователна техника, коятосъчетава епически и поетически изразнисредства, позволява на читателя едновре-менно да разпознава реалиите на едноисторическо минало, да откроява в тяхсхемата на почти всяка човешка биогра-фия — родовата среда с нейните скрити ивидими характеристики, детството с него-

вите възторзи и страхове, пленителнатанаивност на годините, в които младиятчовек се влюбва и гради визиите за свояживот, постепенното достигане на зре-лостта около трийсетте години и навлиза-нето в същия кръговрат, но вече с другароля — на родител, на знаещ, на социал-норолев изпълнител, и да схваща отвъдтези матрици вечното човешко естествона трептенето между земно и небесно,между мъжко и женско, между реално иизмислено, между проза и поезия.

По този начин Недялко Славов създа-ва един художествен свят, който преос-мисля годините на българското живеене(локален колорит на разказаното) всоциализма и прехода след това (емблема-тична е темата за голямото четене надосиетата) от перспективата на едно жиз-нелюбиво и ведро съзнание, което обаче еподвластно на магията на вечния старград, построен по древен обичай — по-близо до боговете — на хълма. Та когатовсички земни злини те обкръжат, да имашоще един шанс — да полетиш.

Сп. „Страница“, бр. 2/2010 (42)

Людмил Станев. Няма такава книга идруги разкази. Ателие 89, 2010.

Истината никога не е в заглавието —има такава книга! И тя разказва за явле-нието в българската литература на писате-ля Людмил Станев. Явление, започнало вначалото на деветдесетте години на мина-лия век. Е, за някои от нас това не е такаотдавна. Но за цяло едно поколениепоявата на Людмил Станев е вече самоистория. Завиждам на това поколение,което ще го открие едва с това издание. Исъм сигурен, че то ще преживее това,което и ние преживявахме с появата навсеки негов текст.

А то е радост. Радостта да четеш инте-лигентно и свободно написани текстове.Радостта да четеш текстове, в които хумо-рът е висок по образеца на Аристофан исмешен като у братя Маркс, Монти Пай-тън и Уди Алън, взети заедно. Радост даусетиш истинските игрови възможностина езика, на българския език, който допоявата на тези текстове не познавашесвоите дадаистични, своите сюрреалис-тични и изобщо своите авангардистични

74

Страница, брой +/2012 (специално издание)

възможности. Сега, с времето, осъзнавами вътрешната радост от порядъчността навсеки един от тези текстове. Въпрекилудия ход на времето из тези наши, бъл-гарски години, няма един текст, в койтода се налага намеса днес.

Събирането на издадените от ЛюдмилСтанев през двайсетте години на преходакниги в един том се оказва добър издател-ски ход. Не само като възможност заднешните читатели да преоткрият едно отявленията на модерната българска литера-тура. А и като възможност за един по-дъл-бок поглед към на пръв поглед „несериоз-ните“ и „кратки“ текстове на един автор сбезпогрешен усет като у класически древ-ногръцки комик към големите въпроси наживия живот.

Под пародийната техника, зад незлоб-ливите иронии, в искрения смях, койтотези текстове предизвикват, внимателни-ят читател ще открие голямата тема зафалша на света, който ни заобикаля и без-спорните ценности в света на изкуствата(музика, кино, литература са основнитетематични полета за словесната игра). Щеоткрие темите за отговорността на човекана изкуството, който в джаза, в свободнатаимпровизация фино осмисля историятана човечеството и на човешкото, щеоткрие големите теми за приятелството, залюбовта, за родовото начало, за човеч-ността.

Но колкото тези теми изглеждат общив тяхното обикновено назоваване, толковате са осветени и оцветени в текстовете наЛюдмил Станев от същността на играе-щия човек. В тази им особеност за българ-ската литература от последните години теса тъкмо израз на свободата. На интели-гентната свобода, а не на опошляващатаслободия (с която много днешни българибъркат човешката освободеност). Те сатъкмо литература, създавана от „добъревропеец“.

С вътрешна убеденост бих могъл дазавърша тази кратки бележки с твърдение-то, че палимпсестът в „Няма такавакнига“ са думите на философа, койтоформулира „Що е просвещение“, Иману-ел Кант: „Един начин за нашето удовол-ствие е тъкмо културата: именно в увели-чение на способността да изпитваме още

по-голямо удоволствие от този вид; същотака е с науките и изящните изкуства.“

Сп. „Страница“, бр. 1/2011 (45)

&

…Здравко ДечевДобромир Тонев. Събрано (стихотворе-

ния, фрагменти, шаржове). ИК „Жанет-45“, Пловдив.

Изданието има претенцията да пред-стави всичко, което е излязло изпод перо-то на харизматичния пловдивски поет —„Белег от подкова“ (1979), „Нежна маши-на“ (1984), „Свиждане със светлината“(1990), „Арго“ (1994), „Под седлото наПегаса“ (1998) — поетически шаржове заизвестни пловдивчани, „Крахът на единкокошарник“ (2000) — хумористичнановела, „Голямата лудница“ (2002) —лирически злободневки, „Обратната стра-на на иконата“ (2001) — фрагменти,последните ръкописи на автора. Прояве-ната колекционерска страст симптома-тично ознаменува липсата не само напоета, а и на човека Добромир Тонев… Ноза поетите, за жреците на словото не е въз-можно да говорим в минало време. Поява-та на книгата най-малко трябва да е беля-зана с определенията паметна и възпоми-нателна. Те само подсилват усещането, чезазидани в собствените си светове, ние —живите, ритуално пресилено се обръщамекъм другия, когато всичко е необратимо, азад обичайната повторителност на датите,рамкиращи човешкия живот, прозирапреди всичко практичността…

Книгата, събрала разпилените от вре-мето думи на Добромир Тонев, се появина бял свят в деня, в който преди седемгодини той се е отправил към своетоотвъд. Събраното, съхранено и предаденослово е не само победа над забравата, надсмъртта, а и опит да вместиш мисленото залитература в обектива на едно ново въз-приятие. Несъмнено от текстовете на Доб-ромир Тонев оставаме с впечатлението, чеповечето са писани не преди години, аднес…

И новото вглеждане не предполагасъществени ракурси, а в това може би е

75

Критически страници

талантът — да си устойчиво непроменим взаявеното творческо живеене. Живеене,предусетено и поетично проявено от Доб-ромир Тонев като резултат от агресивновсепроникващата битовост. Но именнонея авторът е употребил, превърнал в тре-вожно-гневни, абсурдно-смешни и пара-доксално-пророчески поетични жестове:„Увеличават тока. Скача хляба. / Ще сеумира не когато трябва. / … / Деца не раж-дат гладните утроби. / Ще се стопим… / Дотри синджира роби.“ И с тази си драма-тична положеност спрямо бита, авторътподложи на изпитания духа и тялото си.

Казват, че последното не издържало…,но защо ли трябва да издържа, щом е при-емано за преодолима, временна преграда вкръговрата на духа:Какъв безкраен комплимент ни прависмъртта, когато прибере телата.Смъртта ни прави повече от равни,смъртта ни приравнява към земята.И краят ни завръща там, къдетое коренът на цветето и хляба.И щом държи филия с мед детето,то значи, че се трудим както трябва.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .О, гробът е една квадратна нула,с която всичко почва отначало.

Когато пише за смъртта, ДобромирТонев прикрива нотките на обреченост.Това е така, защото мисловно достига донея, по-скоро от любопитсво, а не от пот-ребност. Стиховете му естетизират мотиваза ужаса от небитието, защото целят да нипредставят нищото обживяно, а не катосковаваща неизвестност. Смъртта епоетично изведена като усвоеност, коятоосмисля, пренарежда стойностите набитието, ето защо ние непрестанно я заче-ваме. Модерната душа все по-трудно осъз-нава, че единствено онова, което е неуло-вимо, отминаващо, а не онова, което еосезаемо, съществува наистина. Неслу-чайно писането е достояние на човека,може би то е своеобразна компенсация затова, че живеем сетивно ограничени, аединствено чрез знаците на словотоможем да улавяме неуловимото, отмина-ващото в нас и извън нас. Тази устреме-ност към неуловимото Добромир Тоневвизуализира и чрез стиховете, и чрез про-

заичните — фрагментарно поднесениавтоафоризми, и чрез привидно лековата-та литературна жестовост на шаржа. Цяла-та тази написаност е знак за своеобразнатазахвърленост на човека в словото… Оказвасе, че чрез писането си способен да кон-струираш своята идентичност, а не чрезживеенето. Това вероятно е доводът, под-тикнал Добромир Тонев да разруши гра-ницата между поетично въобразеното исъпътстващата го реалност. Съдбовното втози акт е последвалото целенасоченоавторово себепостиганe, себеотстояване— съхранило личността посвоему от бит-пазара на живота, но и унищожило го.

Изконната поетична тема за житей-ската неудовлетвореност настойчиво севмества още в първата стихосбирка наДобромир Тонев — „Белег от подкова“(1979). Изведена е лаконично: „…стиховене се пишат, когато ти е леко, а когатоживотът ти е длъжник…“ Замисляли лисме се всъщност колко плашещо е отчая-нието на двадесетгодишните, не самотогава…? Как, макар здраво хваналиюздите на живота, препускат през него,преодолявайки го? Конете са често при-състващи поетични фигури в текстоветена Добромир Тонев, но не толкова зарадибиографичния факт, че от 1968 годинаавторът се занимава с конен спорт, колко-то са израз на мистична връзка междучовека и животното. Обвързаност, логи-чески обоснова от антиномията междуживотното, което със своята динамикавъплъщава магията на живота, и човека,който в съвременния свят се асоциира всепо-често с пагубната уседналост. За впис-ването на човека Добромир Тонев в светаможе би е най-подходящо определениетоше-метно препускане. Именно това пре-пускане — преодоляване на бита, бележипоетичното узряване, но и физическотоизчерпване на Добромир Тонев. В авто-ироничен поетичен диалог със себе сиавторът изрича своята вътрешна битка:„Обещай, че от днес, Добромире, / нямавече да бъде така… / Скъсай всички пред-ишни реликви — / не си нито първия,нито последния. / Ето на — и мъдрец типоникна, /а мъдруваш над прости реше-ния. / В тоя свят на префинени грубости /и първични копнежи по слава — / твойто

76

Страница, брой +/2012 (специално издание)

име безспорно е хубаво, / но неудобно заотстояване („Апостроф“). А името — товае човекът, както със своята обозначеност иличностна идентифицираност, така и съссвоята психика и характерност. Да отстоя-ваш знаковата същност на своето означе-ние пред света е мисия. Мисля, че Добро-мир Тонев го е прозрял. И изрича света всебе без позьорската комплицираност вотношението си към реалността, без еру-дитското прикриване зад поетични ребу-си, без проиграния, поради което и олек-ващ драматизъм. Това е поезия на непос-редственото, естествено, дори импулсив-но говорене. Почеркът е завладяващ най-вече и заради лекотата, с която изричаболезненото: „Ние, хората, сме съшити / сбял конец, но и с черен конец. / А с такаватропоска — в душите / бяс беснее и дремесветец“ („Какво ми каза шивачът“). Вцитираната творба е откроено не толковапосланието, колкото самата напрегнатостпри вслушването в него. Актът на вслуш-ване е възможност индивидът да ориенти-ра съществуването си. Маркира предела,отвъд който специфично човешкото пре-става да функционира, претопява се всобствената си безсмисленост. А тованеминуемо води към мотива за отчужде-нието:Когато нощ се спусне над кварталаи падне тишина надлъж и шир — . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .вратите в коридора ще залостим. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .Посъберете мъничко куражи — нека поговорим като хора.Елате тук, на третия етаж,а после ще помислим за нагоре.

(„Покана за чуждоземни гости“)Разградени са традиционните социал-

ни кръгове, които подсигуряват човешка-та взаимност. Усамотяването, а не самота-та се превръща в същинската автороваГолгота. Усамотяване, което тегне съссвоята принуда. Добронамерената отпра-веност към другия е човешко притежание,което никой не използва. Мнозина савидели в житейското усамотяване напоета поведенски колорит, но малцина саосъзнали, че е наложен му дискомфорт.Това провокира и едно особено, знаково

извеждане на фигурата на тихия поет,който „слиза вдън душата на нещата, /където всички нерви са минирани, / взри-вява ги със тиха деликатност / или целеб-но биле им намира.“ А накрая, „макар честиховете му са тихи — / челото му е зрялоза куршум“ („Балада за тихия поет“). Несамо в този текст се прокрадва абсурдът надълбокия авторов хуманизъм, въпреки испрямо досега му с реалния миниран свят.Зад проекциите на размитото времепро-странство лирическият Аз като че ли сесамоизгражда чрез идеята за себеразруше-ние. Дали това не е поезия, убиваща чове-ка заради самата себе си? Това би биложестока игра, при която всеки пишещ еобречен на правдиво наказание за упори-тата отправеност към себе си. В тазиотправеност, опънала сетивата докрай,поезията ражда фрагмент. И чрез тозимисловен синтез Добромир Тонев продъл-жава да разголва себе си… (Книгата сфрагменти „Обратната страна на икона-та“ — 2001, излиза посмъртно.)

Фрагментите на Добромир Тонев фор-мират специфично асоциативно поле,което се държи провокативно спрямо сте-реотипите на възприятието. Ако поетич-ният фрагмент в определени случаи принего е недоизказаност, то прозаичният еинструмент за тълкуването му. Поезиятана Добромир Тонев, като че ли е оставилаотворена вратичка след себе си, за да можесвободната форма на фрагмента да отразисъстоянието на ума и духа и след уловено-то от поетичното статукво. У ДобромирТонев механизмът на фрагмента говорипаралелно с поетическото слово, указваго. „Тези фрагменти — признава авторът— носят някакъв опит, който в много слу-чаи е невъзможен в рамките на стихотво-рението… Пишейки (ги)…, приличам нахудожник, който е подарил картина, нослед време решава, че нещо по нея не едовършил. И като се промъква тайно вкъщата на собственика на картината, безда я сваля, доразвива мотивите си, рису-вайки — през рамката — на стената.“ Ичрез тази творческа пакост ДобромирТонев изрече във фрагментите си, че евеличава и очарователна липсата на дефи-ниция за поезия, но пък спретна многоли-кия образ на Поета: „Поетът е кратък —

77

Критически страници

той съществува точно в момента, когатопоема въздух, за да духне няколко свещич-ки върху тортата…“, „Поетът е като щър-кел — обитава блата и мочурища, но загнездо си търси църква“, „Поетите не сакато кучетата, които маркират с уринаграниците на своята територия. По-скороса като вълците, които се валят в чуждитеизпражнения, за да изгубят собствения симирис. Защото са ловци по природа.“

Къде ловуваш сега, Поете, след каторазтворените ти за прегръдка с Животаръце постигнаха Разпятие?

Сп. „Страница„, бр. 4/2007 (32)

Алек Попов. Пълен курс за напреднали.ИК „Сиела“, София, 2007.

„Ролята на писателя — това е един-ственото, което не може и не бива да сеиграе.“

Алек ПоповПисането за Алек Попов никога не е

било роля, поза, занаят, а опит да достигнедо там, където никой друг не е бил. Беле-тристичният му сборник „Пълен курс занапреднали“ ни поставя в едно алегорич-но, дори немислимо и непостижимо засъзнанието ни време. След прочетенотоповече отвсякога оставаме с впечатление-то, че литературата е наистина частномнение и може да бъде споделяна отвсеки, но не и правена. За едни си оставапостижима само и единствено като дис-курс, ала за такива като Алек Попов еИстория — подхранваща и без това закър-нялото ни въображение.

Несъмнено е оправдано вместванетона автора в традициите на Светослав-Минковия абсурдизъм и Павел-Вежино-вия абстрактен реализъм, но повече отвсякога бих твърдял, че традициите в слу-чая са свойски претопени от потребите насъвременното съзнание и употребени катотрамплин към нови художествени откри-тия. В този смисъл за Алек Попов сякашняма невъзможни означения в пределитена писането. Всичко е потенциален обектза създаване на сюжет, и то представимопо такъв начин, че накрая дори е излишнода се питаш: „Истина ли е?“

В днешно време е трудно да изненад-ваш или провокираш четящия, често дорида го накараш да стигне до края на напи-

саното с ясното съзнание, че не изживявалишения, а удоволствие. Алек-Поповатабелетристика разчита на умело установе-ната техника да ни приплъзне към разказ-ваното сякаш достатъчно отдалечено инеангажиращо. Измамна лекота, която епоследвана от обрати-сътресения, захвър-лящи ни омаломощени там, където едвали сме предполагали, че ще се озовем…Няма по-голямо удоволствие от това да сеокажеш дори за миг отвъд, и то след едно(не)обикновено разказване.

Белетристичният сборник „Пъленкурс за напреднали“ е поредният обичаенжест на автора за отказ от тривиалното,установеното в представите ни за нормал-но светооглеждане. Сюжетите му в пове-чето случаи имат претенцията за алего-ричност. Особено основание за товаоткриваме в първата част на книгата,поместила съмнителни в своята идейнапредзададеност прозаични въображения.Поместени под общото заглавие „Мръснисънища“, разказите въпреки ежедневниятематичен диапазон, а и реквизит, койтопредлагат, остават доминиращо надби-тийни. Болезненото, тайнственото, ужас-ното са лайтмотивите в предложенитеистории. Разтърсващ опит да погледнешотвъд е наглед „постният“ сюжет за под-менените дамски обувки в разказа „Чуж-дите стъпки“. Вещите в случая (от еднастрана, скъпите, от друга, червените обув-ки) се превръщат в неразделна част отсъщността на притежателите си. Скъпитеобувки на една изискана дама попадат вчужди стъпки, а чуждите стъпки се отпра-вят по чужди пътища. Предметносттадобива такава художествена обосновка втекстовете на Алек Попов, като че ли стававъпрос за жива материя. Дамските обувкиса наситени с неподозиран смисъл и дъл-бочина като реалии от човешкия свят.Подменената им принадлежност води допагубни последици, защото се оказва, чепо чуждите стъпки в онзи описан от авто-ра момент всъщност се стига до смъртта.И няма нищо странно, че вещите и пред-определената им принадлежност се оказ-ват съдбовно свързани с човешкото пола-гане в света. По-странното е, че в исто-рията човешкото сякаш липсва, катоавтентично. Синекдотичното му предмет-

78

Страница, брой +/2012 (специално издание)

но означаване, третира темата за неизбеж-ността на смъртта, но извън предполагае-мите художествени интенции. Дали умираотсъстващият човек, или вещта е логиченвъпрос, на който може би единствено съз-нание аналогично на съзнанието на авто-ра може да отговори.

Не само тази история те кара буквалнода се забавляваш чрез ужаса. Авторовиятпиетет към страховитото, отвратителното,загадъчното е една своеобразна реабили-тация на максимално отворената сетив-ност, което определено е проблем замодерния човек, въпреки технологичнатаму обезпеченост. В Алек-Поповата прозасетивността разкрива неподозираните сиполета не случайно в и чрез диаболичнатанагласа към света. Парадоксалното в неяе, че не човекът акумулира разпиляванетона своята същност, а предметно уплътне-ното му битие. Така гащите („Чернитегащи“), обувките („Чуждите стъпки“),къщата („Новата къщичка“), мазето(„Мазето“), спестовната книжка („Слу-чайна магия“), автобусът („Безкрайниятавтобус“), подметките („Гърмящи под-метки“), стаята („Червената стая“) са всезнаци-еквиваленти на (не)състоялата сечовешкост. Те кодират уязвимостта начовека, превръщат се в художествени вну-шения, поставящи под въпрос кой всъщ-ност е оживеният и умъртвеният в нашиясвят. Разказът „Вратата“ по далчевскиинтерпретира тревожния размисъл залипсващия смисъл на човешкия живот,подет от предходните въпросителни зачовешкото.

В случая вратата е една измамна гра-ница, която ще предположи твърде проти-воречиво осмисляне на онова неизвестно,което се крие зад нея. По-страшно е, че вавторовата интерпретация вратата е излазкъм нищото. Подобна безперспективносте настойчиво удържана и в последвалитедве части на книгата („Ниво за напредна-ли“ и „Възлизане на Тауър брийдж“).Песимистичният модел за свят е сякашлогично про/преигран в предложенитесюжети и разнообразен тематично. Разка-зът „Стипендиантът“ прикрива деликатнов замисъла си една по-скоро социалнатема. Злоупотребата със служебно поло-жение и уютността на административните

длъжности — бълващи паразитиращи вобществото ни, е видян през погледа наедин спасил се от този порочен кръг.Намереният от него изход е свързан с уси-лието да се откажеш от желанието даживееш на чужд гръб. Това е отворилопътя на собствената му реализация, коетообаче се оказва непосилно за онзи, койтодори не е чувал за ферплей.

Субективната ми оценка за книгата,побрала белетристичната зрялост на АлекПопов, не е свързана с усещането, че авто-рът се е опитал отново, постарому, да сехареса на публиката. Именно сега авторътможе да си позволи да бъде такъв, какъвтоиска — еретичен в олитературената сивизия към света. Ето защо сборникът„Пълен курс за напреднали“ е кодиранотоавторово съмнение: Къде свършва зана-ятът и къде започва позата? Защо никойне говори за „ролята на инженера“ вобществото, но от писателя се очаква даиграе „ролята на писател“? И в какво по-точно се изразява тя? … Да пафка с лула?Да се налива с уиски? … А може би все паки да си пише книгите между другото?(„Ролите на писателя“ — Алек Попов). Втози своеобразен диалог със себе си авто-рът отказва безсмислената определеностна представата за това що е да си писател.Най-малкото тя е свързана с идеята, че дапишеш означава да обслужваш и да игра-еш. Без съмнение Алек Попов пише зара-ди самото удоволствие от писането, а под-обно писане не изхабява човека при чете-нето.

Сп. „Страница“, бр. 1/2008 (33)

&

…Гергина КръстеваМирослав Пенков. На Изток от Запада.

Сиела, 2011.Ударна първа книга на Мирослав Пен-

ков – вероятно поредния силен автор,когото ще причислим по дефиниция къмбългарските творци, пишещи в чужбина.България обаче е единадесетата страна, вкоято книгата излиза, досега е преведенана десет езика. В края на годината, следзавръщането си в България, авторът дефи-

79

Критически страници

лира в ефира на множество телевизионниканали и сайтове, направи поредица отпремиери, а книгата му влезе в десеткатана най-продавани книги в някои от кни-жарниците на „Хеликон“.

Дали защото е писана от автор, живе-ещ в Америка, и защото, макар да неможем да го наречем „емигрант“, тя про-бужда познатите рефлекси от срещите скниги на автори емигранти, сборникът сразкази „На Изток от Запада“ е пронизанот носталгии, които познаваме от тексто-вете на именно такива автори. Носталгии,макар от по-различен характер, но за товаще стане дума малко по-нататък. Всъщ-ност самият Пенков настоява над ностал-гията като основна емоционална енергия,предизвикала създаването на осемте раз-каза в „На Изток от Запада“. Както и надтова, че заглавието отвежда единственокъм своеобразната географска разпозна-ваемост на родината му на картата и в дел-ничните разговори, запомнени от детство-то, и няма каквито и да било препраткикъм лесното хрумване, сочещо къмизвестния роман на Стайнбек.

Всъщност, едноименният разказ отсборника — „На Изток от Запада“, е можеби най-добрият текст в книгата. Не по-малко успешен е и „Да купиш Ленин“,чието включване в Антологията на най-добрите американски разкази през 2008година от Салман Рушди легитимира иподпечата визитката на младия автор у наскато изключително успешен дебютант.Лично за мен обаче в класацията на сил-ните четири от общо осемте текста в сбор-ника влизат „Крадци на кръстове“ и„Писмото“.

Всъщност, към който и от разказите дапосегнем, ще видим български сюжет,дори и когато един раздрънкан пикап сеноси по шосетата на щата Тексас („Дев-ширме“). Текстовете разказват истории наобикновени хора, живели и/или съпрежи-вяващи миналото и сегашното на родина-та ни — през провидяните като същност-но-значими епичности на турското робст-во и освободителните борби за Македо-ния, през съвсем недалечния социализъмв най-разни негови „лица“ до първитевзривове на демокрацията от началото на90-те години и първите емиграционни

вълни към Запада. Пенков разказва плът-но, динамично, всеки негов разказ демон-стрира своебразен култ към сюжета, вкойто често се „инжектират“ случки савнтюрен привкус, а фабулата се гънеоколо ретроспективни припомняния ивградени в разказа „микроразкази“. Мик-роразказът има особен статут в текстовекато „Македониjа“ и „Девширме“, имен-но неговото художествено поле се явявагенератор на завръщането в историческо-то минало — историята на харамиятаПейо Спасов и на любовта на злия енича-рин Али Ибрахим.

В множеството интервюта, които Пен-ков дава у нас, не споменава Яворов и/илиАнтон Дончев сред любимите си автори.Но тези сюжети са подхранени от тях итекстовете на Пенков недвусмисленоотработват образност, която, рядко макар(и смея да предполагам, и то в полза написателя — съвсем съзнателно), влизадори в перифраза на до болка познатицитати.

Подобен механизъм действа и в„Нощният хоризонт“, където пък центро-бежната лесно разпознаваема фигура еНиколай Хайтов. Тези наблюдения, коитов никакъв случай не са откривателство, асамо изречено съгласие с неминуемитеконстатации на всеки един знаещ читател,се нуждаят от уговорката, че в случая нестава дума за слабост, още по-малко залесни трансформации, елементарноиграещи с литературната памет на роднатахудожествена традиция.

Алюзиите на познатото при Пенковвинаги са вградени в цялост, която обик-новено е заредена с иронична енергия исблъсъкът между драматичното в мащаби-те си и емоцииите минало и тясното, стис-нало сърцето настояще кара тази иронияда работи в режима на особен тип ностал-гичност. Тя ловко се измъква от риска насълзливите емигрантски сантименти,защото от дистаницята на времето и про-странството някак се е оказало, че това еносталгия, преодоляваща самата себе си.И то в полза на убеждението, че патетики-те на славното минало се превръщат вдекоративност (писма, скрити в кутия забижута, мумията на Ленин), когато сегаш-ното е лишено от смисъл.

80

Страница, брой +/2012 (специално издание)

И завръщането към тези патетики ихудожествените им „отливки“ (независи-мо дали ще ги назоваваме Яворов, Дончев,Хайтов) не подхранва полезни енергии, априпомня познатото, установеното катоценност с горчивата констатации на нес-лучилото се негово продължение, на без-смисленото му „музейно“ битуване —абсурдно точно толкова, колкото артефак-ти от времето на социализма, събирани вселце, прекръстено през 1993 г. от Вълчи-дол на Ленинград и оглавено от генераленсекратар („Как купихме Ленин“).

А отбелязах разказите „Писмото“ и„Крадци на кръстове“, защото в тях иро-ничната енергия, за която стана дума, е внай-интригуващия си вид. Тя запълваизцяло полето на сегашността и говори савтентиката на време, което е свидетелскоза автора си (знаейки възрастта му, позна-вайки официалната му биография), а дра-матичността е постигната съвършено има-нентно, естествено, овладяващо. Без грамлигавене, без „потпури“ от класика, но состротата на внушение, което просто нямакак да те остави безразличен.

„Осем разказа. И всичките за Бълга-рия“ — това е най-краткият анонс къмдебютния сборник, даден от автора му.Със съпровождащите обяснения, че сери-озна част от подтика към писане е свърза-на с добре известната „неграмотност“ наамериканците относно милата ни татко-вина – Пенков пише, за да им разкаже.Впоследствие отказва услугите на прево-дач, пренаписва сам създадените първо наанглийски език текстове. Обяснениятадобавят още и че в българския си вариантразказитe са претърпели редакции и дорипрестижният „Как купихме Ленин“ народен език се оказал доста различен текстот английския оригинал. Който пък същобил редактиран.

Трябва да призная, че към настоящиямомент не се вълнувам от грамотността наамериканците относно България. А редак-циите и преводите на текстовете един денмогат да се превърнат в повод за текстоло-гично изследване на млад докторант. При-емам ги така, както изданието на „Сиела“ги предлага на българския книжен пазар –именно в този си вид те влизат в актуално-то време на съвременната българска

проза. И признавам личното си основаниеда посрещна с радост дебюта на МирославПенков, както и това, че очаквам с инте-рес неговия роман.

Сп. „Страница“, бр. 4/2011 (48)

Ани Илков. Събрано. ИК „Жанет-45“,2011.

Случайно или не в този оперативнок-ритически блок „съседстват“ книгите наИван Теофилов и Ани Илков. Томчето„Събрано“, което вмества между белитеси корици шестте поетически книги наАни Илков (с бегли редакции в някоитекстове), ни представя хронологията вписането на един автор, чието име ембле-матизира десетилетието на 90-те години, ито далеч не само в полето на лирическияжанр.

Ето какво разказва за Ани Илковсамият Теофилов в предговора към анто-логията „ТЕ от 80-те“, където Илков еедин от представените поети: „(…) в Ани-Илковата поезия това населено с грубова-ти визии и инфантилни внушения отдетството съзнание ще кипи и ще сместваи преобразява запаметеното. Защото то епреминало през горчивите сокове наживота, в течението на вечната кръв. Изащото в двуединната същност на битиетое трудно да се направи разграничениемежду реалното, въображаемото и споме-на. Тук транспозицията се превръща восновен двигател на визиите, коитонепрекъснато претърпяват своите вътреш-ни мутации. И играта от привидностисякаш сама изисква своите превъплъще-ния и гротескна деформация. Поетът притова владее отлично целият инструмента-риум, необходим, за да постигне това.Мисля, че успехът на неговите стихове е воткритието на този модел и най-вече натехническото му приложение. (…) Несъм-нено Ани Илков беше явлението, дразни-телят на чувствата, на желанието да седокоснем д онещо ново, различно, изре-чено за първи път…“

Днес, от позициите на време, в което90-те вече се полагат във формата на лите-ратурна история, книгите и текстовете наАни Илков биха потвърдили всяка възтор-жена носталгия по онова опиянително икарнавално време, от което те не просто са

81

Критически страници

част. Нещо повече — те участваха в създа-ването му, огласиха красивите му гневнос-ти и упования, изнесоха го по страницитеси със стъписваща и непозната до тозимомент ангажираност, в която очарова-телно беснееха новите т.нар. постмодерниезици, пукащи с ярост напомпаните спатриотичен хелий балони на соцканони-те от ранни и по-късни времена. Дали сероди и какъв беше българският постмо-дернизъм от онова време е въпрос, къмкойто, независимо от направените вечеопити, литературната история тепърваима да се вторачва. Предимно четейкихудожествените текстове.

Разбира се, доколкото е възможно унас да се говори със строгост и сериозностза постмодернизъм. Но ако съществувафилософска ангажираност в него, то АниИлков ще бъде задължително в списъка напоетите, аргументиращи този признак. Ито във време, което с убеденост може да сенарече „десетилетие на лириката“, но незащото изобилстваше от автентичнипоети, трогващи читателите си до сълзи,или от такива, които се радваха на масововнимание и публикации, а защото именнолириката някак успя да изконструира, дасътвори от вавилонския хаос тялото нанова и силна художественост, нова исилна мисловност. И едва ли се оказа слу-чайност това, че поети от това десетилетиепрекрачиха в територията на политичес-кия памфлет. Един от тях беше и АниИлков.

Съвсем наскоро поетът Ивайло Ива-нов отговори на съмненията ми относно„зъбатия“ характер на негов текст с аргу-мент, който спрягаше тъкмо това писанена Ани Илков — в ролята му на енергиен„източник“, подпалващ фитилите нагневна публи-цистична бомба. „Дори даго нямаше Ботев, той (Ани Илков) пакщеше да напише – по стил и смисъл —това… Памфлетът се пише като памфлет,грознохубавата проза – като бомба игняв…“ Това ми написа тогава Ивайло. Дотази убеденост бих поставила следнитедуми на Ани Илков: „Но богоборствоняма и не може да има по нашите гео-графски ширини, защото няма мощнинебеса и богове, а ниски небеса и демон-чета, някакви си божества, които се ската-

ват из шубраците на балканската оскъд-ност.“

Може би и заради ироничната горест,утаена в паузата на времето, делящо една-та оценка от другата, тази горест, в коятодори възторзите на моето поколение,четящо с ококорени очи „Любов към при-родата“ или „Поля и мостове“ и „Изворътна грознохубавите“, в крайна сметка седавеха в усещането за нещо, което бягашепред краката на бързите ни и яростничитателски скорости и снизходителноподкрепяше младежката ни безпомощ-ност пред загадъчната неяснота, която сеоказа просто органична част от лирикатана този поет.

Две от лирическите книги на АниИлков директно играят с естетиката наВъзраждането. Композирани като въз-рожденски сборници, те влизаха в пост-модернистичния модел, но отвъд кокети-рането с „кратката мода“ на основата наезика, се оказаха мощен мост към тенден-ции, които, парадоксално или не, откри-ват лицето си все по-убедително днес, и тодалеч не в лирическите форми. И сега,когато налице е вече томчето „Събрано“ изавръщането към Ани Илков неминуемотрябва да види този силен автор в своеоб-разна творческа „приключеност“ – понепо отношение на лирическия жанр, симисля, че неговите текстове все пак под-хранват надежда и предусещат продълже-ния. И въпреки жеста, предизвикал товаиздание, имам своята убеденост, че сами-ят той не е приключил с надеждата.Въпреки онази, призната от самия него залюбима фраза „Nec spe, nec metu“ — „Безнадежда, без страх“. Или може би тъкмозаради нея.

Сп. „Страница“, бр. 1/2012 (49)

&

…Татяна ИчевскаКалин Терзийски. Има ли кой да ви

обича. Разкази. Пловдив, ИК „Жанет– 45,2009.

„Има ли кой да ви обича е пореднатакнига, която през последните няколкогодини се опитва да разтревожи читатели-те, да ги накара най-сетне да се сепнат и да

82

Страница, брой +/2012 (специално издание)

видят ненормалността на света вън ивътре в тях. Именно защото има ясна цел,тази книга би могла да се характеризиракато книга на директните послания и наговорещите образи. Повечето разкази внея неслучайно се полагат върху идеята затова, че живеенето отдавна е престаналода бъде предизвикателство за човека, а се епревърнало в досадна рутина, потискаща-та монотонност на която бавно, но сигур-но изсушава и умъртвява индивида. Не бибило пресилено, ако кажем, че за повечетоот героите на Терзийски съществуванетоприлича на дълга и мъчителна кома, изли-зането от която е повече от проблематич-но. От тяхното съзнание неясно кога инезнайно кой е изтрил онези категории,които биха могли да организират и цен-ностно да стабилизират битието им, дагарантират идентичността им. Вследствиена това всичко около и вътре в тях е под-ложено на странна преподредба — незна-чително и голямо, непотребно и ценно,ненормално и нормално са сменили мес-тата си; героите са достигнали до крайнатафаза на своето далекогледство и глухота,при която изобщо не виждат и не чуваттези, които са до/ край тях. Повреденосттана сетивата се отразява и върху неумение-то (нежеланието) им да степенуват нещатаот живота по важност и по смисъл. Товани обяснява и честото присъствие напиянството като мотив в разказите на Тер-зийски — то е най-доброто средство да сепотъне окончателно в тишината и мракана безпаметието, да се излекува чувствотона вина, че си изневерил не толкова надругите, а на Другия у теб, който би могъл,но се страхуваш да бъдеш. Пиянствотообаче е осмислено и като възможност(може би единствената?) на индивида дачуе човека до себе си и да му протегнеръка.

Душата на героите е затлачена с под-робности, сензации, пошлости и битовиз-ми, превърната е в мазе, в ъгъла на коетостоят, покрити с прах и паяжини, значи-мите теми и проблеми. Всичко, коетонякога, за някого е било ценност, днес езахвърлено като отпадък, приравнено смръсния фас или с парчето вестник, коетоотчаяно и самотно стърчи от контейнера.Казано по друг начин, в съвременния свят

човекът е не ценност сама по себе си, а епросто събирач на „ценности. Самите„ценности обаче също са загубили памет-та си за цялото, към което някога са при-надлежали.

В този смисъл можем да кажем, чевсички герои на Терзийски имат „пробле-ми с чистачката, която трябва да почиститехните души мазета и да извади оттамистински ценните неща. Тогава (вероят-но) те биха се научили да обичат. Илипоне да се опитат. Така, преформулиранвъв вида: „Има ли кой да ме обича, въпро-сът от заглавието на книгата се превръща вперсонално питане, на което всеки единот героите на Калин Терзийски се опитвада намери отговор. Зад този въпрос обачесе крие същинският проблем, който цен-трира повествователното внимание —какво изобщо означава да се обича.

Не на последно място трябва дакажем, че книгата на Калин Терзийски есвоеобразен размисъл и върху това, каквоозначава да се живее. Ако болката и умо-рата са безмилостните предвестници насмъртта, то тайната на живота е може би втяхното надмогване — да продължиш даобичаш въпреки болката, която си причи-няваш, да продължиш да търсиш истин-ския смисъл на нещата въпреки уморатаот разбирането.

Сп. „Страница“, бр. 4/2009 (40)

Елена Алексиева. Синдикатът на домаш-ните любимци. „Сиела“, 2010.

И в новата си книга Елена Алексиевадемонстрира блестящо умението си даразказва увлекателно, да гради динамичнии приковаващи читателското вниманиесюжети, посредством които проблемати-зира екзистенцията на съвременниячовек. Осемнайсетте разказа са изграденивърху основата на драматичните обрати,на смесването на смешното и тъжното(дори страшното), на реалното и иреално-то, в резултат на което техните финалимного често изглеждат неочаквани и дориозадачаващи, но винаги натоварени съссилен философски подтекст.

„Синдикатът на домашните лю-бимци“ е книга, която не бяга, а настой-чиво търси и изговаря причините за пос-тоянното неудовлетворение и самота, в

83

Критически страници

които живее човекът на XXI век – прекъс-натите връзки между хората, изгубенатаспособност за диалог, тоталното оглуша-ване и ослепяване за тези, които ни заоби-калят. Неслучайно основната метафора, скоято авторката визуализира човешкитевзаимоотношения, е тази на студа.Замръзнали са не само чувствата на герои-те, но и техните думи, в свой „събесед-ник“ те превръщат телевизора, компютъ-ра, стария грамофон. Семейството се етрансформирало в механичен сбор ототчуждени и непознати един за друг инди-види. Парадоксално или не, но дори смър-тта не успява да ги сближи, а още по-драс-тично показва издиганите през годинитестени между тях.

Независимо дали го споделят глас-но, или не, героите на всички разказиса обсебени от желанието да бъдатобичани. Разбира се, малцина са тези,които успяват да разберат, че за даполучат любов, преди това трябва даразрешат на другите да ги обичат. Втози смисъл „голямото и важно“нещо, по което бленуват, би могло дабъде достигнато само ако повярват, чене друг, а именно те държат живота връцете си, че от тях зависи дали тойще бъде черно-бял или цветен филм,че имат свободата да изберат каквароля ще играят в него.

В някои от разказите повествова-телното внимание е насочено къмпроблема за все по-размиващите сеграници между естествените и изкуст-вените неща в нашия живот, междуистинското живеене и превръщанетона живота в компютърна игра. Раноили късно обаче индивидът се оказваизправен пред въпроса за смисъла насвоето съществуване. Макар и изклю-чително различни, дадените в отдел-ните разкази отговори пишат заедноедно от централните послания на кни-гата – животът без смисъл е присъда,по-страшна и тежка от смъртната. Снего са свързани и другите, не по-малко важни питания, които се„отключват“ в сборника – на каквосме способни, за да запазим до (у)себе си хората, които сме обичали;каква цена сме готови да платим, за да

си върнем изгубената любов, да ста-нем пак видими за човека до нас; въз-можно ли е родители и деца да извър-вят заедно пътя, който преди това ги еразделял; в какво се състои истинска-та вяра; доколко все още сме способ-ни да се пожертваме в името на някак-ва идея.

Белег на част от разказите на ЕленаАлексиева е абсурдността на опред-елени събития и човешки реакции, спомощта на която авторката се опитвада внуши представата за съвременнияживот като своеобразен театър наабсурда. В свят на неограниченитевъзможности и свободи все по-про-блематични стават понятия като въз-питание, ценности, избор, достой-нство. Именно затова все по-често синаче „благородни каузи“ се маски-рат откровено престъпни намерения,а в маниакалното преследване на„свръххуманни“ цели допустими ста-ват всякакви нехуманни средства идействия. Днес не животните, а идеа-листите, чувствителните хора, тези,които все още вярват, че човекът едобро и благородно същество, се пре-връщат в особен изчезващ вид, нужда-ещ от синдикат, който да защитаваправата му.

Не на последно място, „Синдика-тът на домашните любимци“ е книгаза дългото пътуване на модерниячовек към неговия истински дом.Този дом, както казва и героят на раз-каза „Джейми и полковникът“, няматочни пространствени координати,защото е състояние на духа. Това емястото, в което можеш да бъдешсамия себе си, да се чувстваш цялос-тен, завършен и хармоничен, мястото,в което дори когато си сам не си само-тен, защото е населено със спомени иразкази.

Разкази, които ти дават увереност-та, че те има, и разпалват копнежа типо завръщане.

Сп. „Страница“, бр. 2/2010 (42)

&

84

85

86

М.В.: Професор Игов, като единот най-активните деятели на съвре-менния български литературен про-цес как оценявате мястото в него наедно литературно периодично изда-ние?

С.И.: Литературният процес незавършва с написването и издаване-то на една творба. Нейното пълно-ценно завършване и по-точно —продължаващото ѝ присъствие влитературата е отекването ѝ в едначитателска аудитория, нейнатарецепция, най-важното в която еоценката и интерпретацията отлитературната критика. А основно-то място за изява на критиката елитературната периодика. Литера-турните вестници и списания(включително литературните стра-ници или седмични приложения нанелитературни вестници) не сапросто място, където с публикации-те на художествени творби се анон-сират бъдещи книги и автори, нитосамо място за информация за лите-ратурни събития, те са преди всичкомясто за оценка и тълкувание нановоизлезли книги, за критическаинтерпретация на автори, творби,литературни тенденции и явления.Критиката в модерния смисъл надумата възниква с появата на лите-

ратурната периодика, чрез периоди-ката критиката осмисля, дори акощете — „ръководи“ литературнияпроцес. Големите критици на мина-лото са се утвърдили чрез своителитературни списания — достатъч-но е да споменем имената на д-рДжонсън и Сент Бьов, на Белинскии Шалда, а у нас — д-р Кръстев снеговата „Мисъл“ и ВладимирВасилев с неговия „Златорог“.Когато един критик е лишен от въз-можността да има свое издание тойили гастролира в различни издания,или се насочва към монографичнистудии като Иван Мешеков. Затовав годините на тоталитаризма, когатосе опитваха да превърнат критикатав рупор на партийното мнение, небе допускано критиците да иматсвои издания и дори в годините наизвестни „размразявания“ даже нанай-авторитетни критици не бе раз-решено не само да имат свои изда-ния, но дори и постоянни трибуни,всички гастролираха на различниместа. Дори когато някои перио-дични издания се превръщаха всъбитийни, това ставаше не чрезкритиката. Знам това от собствениями опит като редактор в литератур-ната периодика. А имах шанса и дабъда сред основателите на някои

Младен Влашки и Светлозар Игов

Голямата критика се създавав досег с живия литературенпроцес

87

Младен Влашки и Светлозар Игов

важни литературни издания. Бяхпървия редактор още когато „Съв-ременник“ беше алманах, а по-късно и член на редколегията насписание „Съвременник“, коетопрез 70-те и 80-те години изиграважна роля за разширяване надуховните хоризонти на българскатакултура към хоризонтите на светов-ната — и то модерна — литература.Поради доверието, което ми имашеглавният редактор Павел Вежинов,успях да съдействам за представяне-то на много стойностни — и чужди,и български — автори и творби.След това, през 80-те години, участ-вах в създаването на списание„Панорама“, първото българскоиздание в ново време, специализи-рано за чужди литератури.

Едва след 1989 година обаче сепояви възможността критиката да сеизявява пълноценно в периодиката,но в този период именно литератур-ната периодика бе дестабилизиранаи не само се стесни, но и изгубивлиянието си в литературния живот.

След 1989 година също бях средсъздателите на няколко издания,например на едно краткотрайноиздание през 1990 година, „Литера-тура“, от което излязоха само дваброя, които дори не бяха разпро-странени, в него участваше и КлеоПротохристова като член на редко-легията, но и то, като много другилитературни списания от времето напрехода, се оказа с твърде кратъкживот.

Но едно от изданията, коетовъпреки тези трудности на преходаи колебанията в периодичността си,излиза и днес, е списание „Страни-ца“, в чиято първа редколегияучаствах. Тогава принципът беше —а мисля, че и сега е същия — всекичлен на редколегията самостоятел-но да подготвя свой брой. Един отброевете на „Страница“, които под-готвих, е нещо, с което се гордея

като редактор, той дава представа —като жанрова структура и пропор-ции, като избор на автори и творби— каква е моята визия за едно лите-ратурно издание. Утвърдената тога-ва структура в общи линии продъл-жава и днес и мисля, че най-важно-то в нея е именно критиката, коятооще в края на 90-те години се утвър-ди чрез рубриката на Борис Минков„Страници на…“

Днес тя се води от повече автории това е по-добре, защото има въз-можност и за по-широк рецензен-тски обхват и за даване на повечеинтерпретаторски гледни точки.Защото именно критиката даваоблика на едно същинско литера-турно периодично издание и това еедна от важните причини, порадикоито „Страница“ стана едно отрепрезентативните националнилитературни издания, за разлика отболшинството други издавани впровинцията, които рядко надхвър-лят регионалното си значение.

„Съвременник“ например про-дължава да излиза и днес, има доброчетиво, но вече не е събитийно,както през 70-те години, когатонаправи пробив с чуждите литерату-ри. Днес то е по-скоро алманах,защото в него липсва критикатакато осмисляне на съвременниябългарски литературен процес.

Въпреки доста негативни мне-ния, че българската литература е вкриза, тя не е в криза, защото в неясе появяват интересни и значиминови автори и творби. Но тя е вкриза доколкото липсва пълноцен-но функционираща критика, коятода осмисля текущия литературенпроцес. А причината за тази липсва-ща пълноценна критика, не е липса-та на критици, а липсата на доста-тъчно трибуни за тяхната изява.

М.В.: Съзнателно ли пропуснахтесписание „Език и литература“,което преживя истински ренесанс,

88

Страница, брой +/2012 (специално издание)

когато Вие бяхте негов главен редак-тор?

С.И.: Не споменах „Език и лите-ратура”, защото говоря за чистолитературни издания, а „Език илитература” е филологическо изда-ние — не само литературоведско, а илингвистично и има по-друг про-фил, не е специализирано в оценкана текущия литературен процес.Гордея се, разбира се, и с него,защото рязко промених облика му,превърнах го в нов тип филологи-ческо издание, като особено наблег-нах на превода на класическа имодерна световна хуманитаристика,тъй като това ми се струваше през90-те години необходимо за разши-ряване на духовните хоризонти набългарските хуманитаристи.

М.В.: Зададох този въпрос въввръзка с едно широко схващане, коетоима различни оценъчни перспективи— че има деление на академична инеакадемична литературна критика.От едната страна са критиците,които в същото време и преподават вуниверситета най-често литерату-роведски дисциплини, а от другата саавтори, критици, които в същотовреме създават и художествени про-изведения. За класическата българ-ска литература тази опозиция е дос-та ясно очертана. Какво е Вашетоусещане за днешната литературнаситуация — действително лисъществува подобно разделяне?

С.И.: В българската традиция наполето на критиката наистина сесрещат и академици (Иван Д.Шишманов, д-р Кръстев, МихаилАрнаудов, Боян Пенев), и поети(Пенчо Славейков, Гео Милев, Ата-нас Далчев) и само „чисти” критици(Владимир Василев, Иван Меше-ков). Това е и световна традиция,като в по-ново време все по-честохудожествени творци са и критици,и университетски преподаватели.Аз лично —не само защото самият

съвместявам няколко роли — наакадемичен учен и преподавател, накритик на текущата литература и нахудожествен творец, смятам, чеписателят и критикът са два аспектана едно и също призвание. Товаобаче не значи, че ролите, жанрове-те и стиловете трябва да се смесват— да се пишат академични романи илирична критика например. Въпро-сът Ви обаче има едно друго и по-важно измерение: за строгите гра-ници между теория на литературата,литературна история, критика икомпаративистика като отделнилитературоведски дисциплини. Илиза разграничаването на академичналитературна наука и текуща крити-ка, каквато съществува например внемско-езичната номенклатура —Literatur-wissenschaft. Клоня къманглоезичното criticism, обединява-що различни практики на литерату-рата за литературата.

[…]Съмнителен ми се струва автори-

тетът на теоретици на литературата,които не могат да правят открития всъвременната литература, дори данапишат рецензия за съвременнакнига или портрет на съвремененавтор. Не може да се прави голямолитературознание само с интерпре-тации на класиката. Не вярвам налитературен историк, който не поз-нава съвременната литература, нитона критик на текущата литература,който няма открития в класиката.За мен истинското предизвикател-ство пред критика е способносттаму да оценява съвременния литера-турен процес и в същото време даправи интерпретаторски открития вкласиката, да извлича своите „тео-рии” от контакта със съвременниялитературен процес.

Сп. „Страница“, бр. 2/2011 (46)

&

89

За пръв път чух името Николай Кън-чев като студент. В началото на осемдесет-те години на миналия век за нас то бешезнак за истинската алтернатива, която еголямата поезия. По-късно научих, че икато човек той е въплъщение на поезията— не бе работил никога на щат, бе чел иписал на воля — на собствената си воля.Тайнството на тази възможност за човеш-ка реализация ме привличаше някак маги-чески.

Стиховете му бяха за мен посвоемустроги — едновременно ме държаха надистанция и в същото време ме провоки-раха да мисля, да градя въображаеми връз-ки, да откривам непознати измерения начовешкото и на неговия отличителенбелег — словесността. По-късно научих,че този сентенционен поетически стил,който по принцип изключва възможност-та за оспорване, има своите корени в кон-фуцианството. Родил се е исторически отедна педагогическа атмосфера и изразяваотношението на учениците към своя учи-тел, който е заел мястото на жреца, веща-ещ неоспоримата истина. По този пътстигнах до представата на Конфуций за„благородния мъж“, който трябва да при-тежава пет добродетели — „дълг-справед-ливост“, „чувство за родственост“, „доб-

лест“, „ритуал“ и „знание“. Думата за дългв китайското разбиране означава ощепорядък на отношенията, т.е. разбира секато изпълнение на задълженията при-мерно на младия към по-възрастния, но иобратно. А „ритуал“ Конфуций наричаразбирането, че във всяко действие трябвада има мяра — така се постига хармониятамежду отделния човек и обществото.

Още по-късно, когато се запознах сНиколай Кънчев, разбрах, че неговатаблагородна осанка се дължи и на факта, чев своя живот той е действал в съгласие стова конфуцианско знание1. А навярно отдругите източни учения бе възприелфилософията, че човек е микрокосмос,чийто смисъл на съществуване е да се при-общи към космическите, към вечнитесили. Тайнството на това приобщаванечрез думите, практикувано по конфуци-анската ритуална схема, е за мен основатана Николай-Кънчевата поезия2. Той самказва: „Поезията постоянно съществува, ито в едно едничко нещо — в стихотворе-нието… Над това великолепно и невинночудо, откакто свят светува, си блъскат гла-вите хората, които използват думите поособен начин, за да изкажат онова, коетодругите чувстват, но нямат способносттада го предадат в съответната форма. Тези

Младен Влашки

Опит върху поетикатана Николай Кънчев

1 М и х а и л Н е д е л ч е в описва това единство на личността на Н. Кънчев по следнияначин: „неговата взискателност към ежедневието е същата взискателност, която той про-явява в сферата на духовното.“ Очевидно Неделчев приема подобно поведение като отли-чителна черта, т.е. у нас е прието да си взискателен в сферата на духовното за сметканапример на ежедневното. — В: Слово за Николай Кънчев. 1985. В: Николай Кънчев вбългарската литература и култура. С., 2008, стр. 19.

2 Николай Кънчев вярва, че поезията, понеже произхожда от магическите ритуали принай-ранното разделение на човешките практики, и днес може да е обществено въздей-стваща. За месианистичната роля на грузинските поети той говори в уводните думи къмДъх на битие. Антология на грузинската поезия. С., 1985, като не пропуска да спомене, че„расата на поетите навсякъде е еднаква“.

90

Страница, брой +/2012 (специално издание)

хора са поетите, те си служат с езика, затях той е една почти физическа реалност,в която опипом проникват“3.

С подобно знание поетът НиколайКънчев изправя новата българска поезия вкрая на шейсетте години от ХХ век предголямо предизвикателство, което е скритов думите на Маларме — „стихотворениятасе пишат само с думи, а не с мисли“. Етозащо приемам, че неговата поетика сеосновава дълбоко и на идеи, развивани вевропейския авангардизъм. Най-вече нададаистичната идея за раждането напоезията отвъд познатите значения надумите и познатите езикови практики затяхното комбиниране, възприета по-сетнеи от сюрреализма. Основата на тази епо-хална литературна изразност е положенавърху очакването за епохална „инициа-ция“4 след стигналия до хуманна абсур-дност европейски живот през Първатасветовна война. В подобна аналогия ставапо-широко понятна отрицателната реак-ция на първите социалистически критици

и последващата политическа забрана затази поезия, която няма политическа тема-тика и мотиви. Но в поетическия си духпредизвиква политически ефекти5 — най-малкото внушава, излъчва п р о м я н а,о б н о в я в а н е. Показателни за това саразмислите на Борис Делчев, записани внеговия дневник: „той ли се побърква вмомента, когато вземе перото, или аз без-надеждно съм изостанал в своето разви-тие“6. Показателни за времето и продук-тивни за днешната литературна наука7. Новсе пак не мисля, че техниката на нонсен-са е прилагана от поета с такъв умисъл,какъвто му приписва примерно АнтоанетаАлипиева8. По-продуктивен за аналити-чен подход към творчеството на НиколайКънчев ми се струва доловения и изказанот Кенет Уайт принцип: „Видението наКънчев е понесено от едновременнонародно и онирическо въображение,чиято психологическа плътност е силна, аметафизическият хумор е представен навсякъде“9.

3 Николай Кънчев. Предговор. В: Трима френски поети. С., 1983 г.4 Много ясно изразява тази епохална нагласа Херман Хесе: „Бъдещето е неясно, но

пътят, показан тук, е еднозначен. Той гласи: нова душевна нагласа. Той води през Миш-кин, той изисква „магическо“ мислене, приемането на хаоса, завръщането в неподреде-ното, връщане в подсъзнатото, в безформеното, в животинското, не за да се превърнем впраисторическа кал, а за да се ориентираме отново, да открием в корените на нашетобитие забравени сили и възможности за развитие, за да можем да предприемем ново сът-воряване, ново оценностяване, ново разпределение на света. …Всеки от нас трябва да зас-тане поне за час на границата на Мишкин, където истините престават да съществуват имогат да се родят нови.“ Hermann Hesse. Gedanken zu Dostojewskys „Idiot“. In: Vivosvoko, 1920, 4. Сравни с началото на стихотворението „Изкуство“: „Тук времето е предивремето/ и този безподобен случай/ единствено е при пророците“. Във втората терцинаследва идеята за прераждане на времето чрез пространственото измерение „да бъде редомс всички мигове“. Третата терцина говори за зависимостта на бъдещето от това преражда-не и сигнализира, че ако то не се случи, ще господства застиналият автоматизиран, три-виален образ.

5 На този ефект обърна внимание в началото на деветдесетте години на ХХ век ПламенДойнов, мотивирайки го с изграждането на собствена езикова система от поета.

6 Б о р и с Д е л ч е в . Дневник. С., 1995, стр. 356–357. Показателно е и това, че Делчевсвързва Кънчев с „авангардисти“-те — стр. 433.

7 За мястото на нонсенса в българската поезия и по-специално при Н. Кънчев вж. Пла-мен Дойнов. Оттатък Езоповия комплекс, в поетическия абсолют. В: Николай Кънчев вбългарската литература и култура. С., 2008, с. 50–78, по-спец. с. 63–65., и Антоанета Али-пиева. Поезията на Николай Кънчев. Падение и възход на българския non sens. В: Нико-лай Кънчев в българската литература и култура. С., 2008, с. 84–94.

8 „Non sens-ът на Николай Кънчев явно очаква „развитие“ във всички посоки, което идочаква в краевековието, където вече липсата на политическо е престижна легитимация,а деконструкцията — емблема на цивилизованата организираност“ (пос. съч., с. 92). Спо-ред мен за конфуцианския човек няма необходимост от деконструиране на привиднияморал и търсенето на нови измерения — неговият морал е космически вечен и ако той сестреми към нещо, то не е „да действа, когато му дойде времето“, а да прониква въпрекивълните на времето във вечното.

9 К е н е т У а й т . Из предговора към Николай Кънчев. Колкото синапеното зърно,1987. В: Николай Кънчев в българската литература и култура. С., 2008, с. 106.

91

Младен Влашки

Метафизическият хумор е философс-ка и поетическа категория, оформена отнемския романтизъм във връзка с роман-тическата ирония. Жан-Пол Рихтер раз-вива в своето „Въведение в естетиката“представата за хумора като особен реф-лективен подход, който се отнася до отно-шенията между реално и идеално, междукрайно и безкрайно, между ограничено итотално. Към езиковите средства на хумо-ра10, който провижда в постоянната играна относителността вечните истини, най-често биват причислявани играта на думи(каламбурът11) и парадоксът, които са такахарактерни и за поезията на НиколайКънчев.

Според моите прочити на Николай-Кънчевата поезия тъкмо хуморът каторефлективен подход предопределя имодела на неговата поетика, както го еописал Пламен Дойнов: „Моделът наКънчевата поетика се основава на посто-янната динамика в предаването на значе-ния и смисли между обект и субект, озна-чаемо и означавано, знак и референция ит.н.“12.

По този начин реалността и езикът сечетат взаимно до пълното загубване на

втвърдения, изходен смисъл на нещата ина думите.

Спонтанността може да превърне тазипоетическа техника наистина в открове-ние, в изстрелване за въображението начитателя, а липсата ѝ — да го затрупа подкупища думи. В стиховете на НиколайКънчев спонтанният хумор определеноизстрелва в опиянението състояние навъображението. Затова и определениякато „магьосник на думите“, „жрец наезика“ не звучат претенциозно, когатобиват прилагани към него.

Като обобщя тези свои наблюдениявърху поезията и поета Николай Кънчев,естествено ще стигна до формулата за обе-диняването в неговата фигура и в неговитестихотворения на източно и западно, наразбирания за света и човека, произхож-дащи от конфуцианството и от европей-ския романтизъм, на модерната европей-ска изразност (иронична игра със значе-ния и контексти) и конфуцианската мяра(сентенциите на учителя). Ще стигна дообраза на Magister Ludi от „Играта настъклени перли“13.

Сп. „Страница“, бр. 4/2009 (40)

&

10 Интересно съвпадение на образи, които се стремят да онагледят механизми на рецеп-цията у Кънчев и естеството на хумора могат да се наблюдават при следното сравнение:Жан Пол Рихтер в §32 от „Въведение в естетиката“: „Когато човек гледа, както правешетова старата теология, от свръхземния свят към земния: то този преминава (пред очите)малък и благороден; когато с малкия, както това прави хуморът, се измерва и свързва без-крайния: то възниква онзи смях, в който има болка и величие“, и Димитър Камбуров:„при него езиковата машина се използва като ракета, или по-точно като совалка, коятоизкарва в околоземна орбита погледа спътник, като го оставя да си кръжи в опияненазамая, докато тя си се прибира кротко на земята.“ (Д . К а м б у р о в . Не му е малко, следкато му е много. В: Николай Кънчев в българската литература и култура. С., 2008, с. 46.)Тъкмо чрез този механизъм на изстрелването и връщането, на изстрелването на земнияпоглед в полетата на космоса работи хуморът. „Опиянената замая“ като път към позна-нието Херман Хесе поставя в основата на своя „Магически театър“ в романа „Степниятвълк“.

11 Й о р д а н Е ф т и м о в обръща внимание върху тази поетическа техника и я свързва состроумието, без обаче да я положи във връзките є с цялостната европейска традиция,започваща с учението за „хуморите“, остроумието на Дон Кихот и стигаща поне до схва-щанията за хумора у Зигмунд Фройд. Вж. Николай Кънчев и каламбурът. В: НиколайКънчев в българската литература и култура. С., 2008, с. 79–83.

12 П л а м е н Д о й н о в . Оттатък Езоповия комплекс, в поетическия абсолют. В: Нико-лай Кънчев в българската литература и култура. С., 2008, с. 76.

13 Не е случайно, че Пламен Дойнов, говорейки от името на поколението поети от 90-те години на ХХ век, казва: „Поетът без поколение се превърна в най-строгия учител напоколението от 90-те години.“ „Един от виртуозните ни учители по ирония и самоиро-ния“, „който стои най-близо до нашия идеал за езиково поведение, в което няма мястокакто за символична, така и за конкретна подкупност.“ Постоянното му присъствие… сеиздигаше някак „встрани“ и „над“, очертаваше неговото уникално пространство на мора-лен авторитет“. П л а м е н Д о й н о в . Кънчев и поколението на 90-те години. В: НиколайКънчев в българската литература и култура. С., 2008, с. 141–144.

92

Проблемът е в събуждането. Една заран тияхора са се събудили убедени, че са писатели. Раз-бира се, това те не са го разбрали сами: то им едадено да го узнаят насън — или от някаквиизвънземни от съзвездието Кики, или от самияГоспод, който за известно време дори се водешеза българин. (По-редки са случаите на такивапристъпи, получени вследствие на удряне отгръм. При удряне на гръм най-често се придоби-ва ясновидство.)

Това, разбира се, не е нещо ново: за първи пътчух тази версия — за подобно фатално събуждане— преди много години, когато един такъв при-стигна в редакцията, където работех, и казаименно това същото нещо: че се събудил и напи-сал разказ, та ни го носел. И човекът, който рабо-теше на отсрещното бюро, остана дотолкоз пот-ресен, че не издържа и от сърце му каза (ще мепрощавате!): „Е, кешки да не се беше събуж-дал!...“ — макар че инак не беше такъв кръвожа-ден тип. (Горе-долу пак тогава познат редакторот едно издателство ми се похвали с ръкописа,който бил получил: близо петстотин странициафоризми, епиграми, три поеми на работническатема, разкази, фейлетони, повест и роман.Страшна работа! Авторът се бил събудил едназаран и открил, че може да пише, а отсетне пазелнаписаното в газени сандъчета. Сандъчета-табили номерирани и имали етикети какво съдър-жат, защото човекът държал на реда. Тия хорапоначало държат на реда — иначе трудно се опра-вят.) Това беше по времето, когато българскотообразование беше много добро и именно по тазипричина представляваше най-голямата .опас-ност за литературата. При образование катонашето не беше проблем да се научиш да нареж-даш думите в нещо като роман, а дори и в нещокато разказ. (Впрочем лично аз никога няма даспра да се удивлявам пред отечественото ни

убеждение, че разказът се пишел по-лесно отромана. Мигар случайно младите литературниталанти следваше да дебютират в незабравиматабиблиотека „Смяна“ именно с белетристичнисборници? Което навярно би докарало доинфаркт всеки издател от Америка, за коготоразказът, разбира се, е висшата степен на май-сторлъка. У нас вероятно се има предвид обемът:по-големият обем предполага по-голям зор...)

Когато впоследствие ни връхлетя демокра-цията и се оказа, че всичко — ама всичко! —написано през тоталитаризма за никакъв таквозне става, бързо се свикна например с ужаснатамисъл, че запетайките не са чак толкова важни.

Проблемът със събуждането обаче остана.По-точно казано — именно тогава, в условиятана демокрацията, събуждането беше вече реаленспомен от внушенията на извънземните (или насамия Господ Бог — той именно тогава, презлятото на хиляда деветстотин деветдесет и чет-върта, стана българин, макар и за кратко), че ти,именно ти, си призван. А още по-точно казано —след събуждането вече има проблем: човекът епрописал с всички произтичащи от това послед-ствия.

[…]Този миг на осенено събуждане е зареден с

няколко коварни момента, един от които е, ченяма нужда да учиш — нищо, че то сляпото окатоправи!

— той Господ си знае работата, а в случай, четуй-онуй, извънземните и те са насреща. (Етозатова текущата ни история не познава случаи,когато някой да се е събудил като шампион нависок скок или пък като гениален математик.Смята се изглежда, че писането не може да бъдесравнявано и следва да се приеме с доверие.Също така никой не се е събудил като цирковакробат. Там няма какво да приказваш, нито пък

Христо Карастоянов

Проблемът със събужданетов съвременната българска литература:един дискурс, два дискурса...Опит за добронамерено обяснение

93

Христо Карастоянов

можеш да заблудиш някого, че можеш да се пре-мяташ на трапеца, ако не можеш да го правиш:просто падаш и се утрепваш. С литературата явноне е така.) Като казах за запетайките, та се сетих:познавам едного, за когото „макар че“ и „въпре-ки че“ бяха непреодолимо препятствие. Наученот другарката си по български език и литература,че пред „че“ задължително се пише запетая, тойпосрещаше като една Раймонда Диен опитите мида му обясня кое как е в случая. Посрещаше ги,така да се каже, със стена от глухо недоверие и азсе чудех как ще я карам, когато един ден стигнемдо къде-къде по-деликатното „така че“. (Или доразликата между „перифраза“ и „парафраза“.)Много твърдоглав писател! Мисля, че успяхнякак си да го убедя едва когато му казах, че — да!— пред „че“ действително се пише запетайка,НО НЕВИНАГИ! Например (му казах) в„момЧЕ“ не се пише, нищо че и там има едно„че“! И в „обаЧЕ“ (казах) не се пише! Чак тогава-омекна и взе да се замисля, че май наистина имаедна такава работа... Тъй се потвърди в животаонова, което според Йордан Радичков бил казалнякога Марк Твен. Когато разумът падне наколене (бил казал той, в смисъл Марк Твен), напомощ идва глупостта.

Лично аз бих добавил: и прогресивната преса.Там запетайките също за нищо ги нямат. Безпро-светната употреба на пунктуацията намирашесвоето оправдание в самата ѝ липса във внезапнонароилите се стихотворения без точки и запетаи:след появата им през първата четвърт на века вПариж сега тия стихотворения бяха стигнали идо други градове, както се казва. Така че, аконещо закъсаше, новосъбудилият се, с извинение,писател спокойно можеше да те погледне пре-зрително и да ти намекне, че ти май нещо не раз-бираш... Каквото и да си говорим, пълно е стакива литературни тарикати.

…И преди, и сега тия светли мъченици написаното слово се облагородяват от крилатата(си) фраза, че, видите ли, творчеството билодеветдесет и девет процента труд плюс там един-едничък процент талант. Аз например никога несъм знаел кой мерзавец пръв я е изрекъл илинаписал, но знам, че който и да е бил, трябва дабъде заклеймен от историята. Първо на първотази формула е тайна и, както се вижда, разглася-ването ѝ е нанесло неизчислими щети, понеже(второ на второ!) това е голямото и щедро опро-щение за всички ония, които — вдъхновени отедно подобно поощрение — неуморно тормозятоколните, семействата си и себе дори, като спо-ред мен повече ги въодушевява внушителното„деветдесет и девет“, а онуй мънинко „един про-

цент“ справедливо намират за дотолкоз нищож-но, че да не представлява кой знае какъв проблемда минат и без него.

Вземаме наслуки пример. Пит се усмихна и яцелуна нежно по очите. После, уравновесявайкитежестта с двете си ръце, стана от стола, пов-дигна я без усилие, сякаш повдигаше голяма кукла,и я пренесе в хижата.

И друг такъв пример. Дни наред той беше катоомагьосан и си повтаряше сам на себе си с нисъкглас наниз от учудващи догадки, без да повярва насобствения си разсъдък. Най-подир, в един декем-врийски вторник, по време на обяда, той изведнажстовари цялото бреме на своето мъчение. Децатащяха цял живот да помнят височайшата тър-жественост, с която баща им седна на почетнотомясто до масата, треперещ от треска, съсипан отпроточилото се бдение и от възбудата на своетовъображение, и им разкри откритието си:

— Земята е кръгла като портокал.Урсула изгуби търпение.— Ако ще полудяваш, полудявай самичък —

извика тя. — Но не се опитвай да внушаваш надецата циганските си идеи.

Нито единият, нито другият от тези текстове ебългарски (тъй че не се озъртайте така!), но тукмисълта ми е друга: събуденият осенен човек отпръв поглед разбира, че първият цитат е някак сипо-смислен от втория — в него всичко се разбирана секундата, което е голям кеф — но разбирасъщо така, че вторият е чисто и просто недости-жим; искам да кажа, че е не достижим, ако поне-чиш да го преповториш някак си, въоръжен самос оная формула за деветдесет и деветте процентатруд и единия нещастен процент талант. Приположение обаче, че никак не можеш да се пре-бориш с онзи напън, дето цял те изгаря и не тидава мира от мига на събуждането — тръгваш сония деветдесет и девет процента труд. Трудът попринцип не те плаши, а освен това повечето хораси мислят, че съчиняването не е уморително. А тое! Инак време имаш в изобилие, имаш и съуче-ник, който кой знае как е станал бизнесмен и нему представлява проблем да те спонсорира и тъйнещата си идват на мястото.

В ония спокойни времена, които днес нарича-ме тоталитарни, при наличието на строга йерар-хия в обществото, споменатите афоризми, поемии романи, пиеси и повести на работническа темаси оставаха най-често в газените сандъчета нанеосъществената мечта и напъна. Макар че и товае за чудене. Все в ония години имаше, божем,писатели, които общо взето не се отличаваха оттия със сандъчетата, но по силата на някаквиковарни козни на народната съдба в най-новата

ни история се бяха оказали писатели, а книгитеим бяха дебели.

[…]В наши дни вече тия извънлитературни съоб-

ражения са отречени като недемократични илинещо такова. Събуденият човек, както ви казах,вече има възможността да представи пред светатворбите си. И съответно го прави. В самотоначало на деветдесетте това по принцип не бешеи чак кой знае колко скъпо. Една стихосбиркапрез деветдесет и втора наистина излизаше едназаплата! Чак по-късно печатарските услуги пос-къпнаха, но то тогава пък нали вече имаше и биз-несмени, с чиято помощ съответната книга виж-даше бял свят — според както е прието да сеизписва на някоя от по-предните страници.

Едно-единствено нещо смущаваше тук: ока-заха се твърде много!

И пишещите, и бизнесмените!Нищо. Това беше етапът на, така да се каже,

стихийното графоманство, нахлуло в живота ипазара като резултат от рухването на предишнитепрегради. Впрочем рухваха и самите издателства,защото на внезапно прописалия му излизаше по-евтино да си отпечата книжката сам: масрафът мубеше само колкото да покрие самото печатане, аиздателската марка и издателският код (днес —ISBN) не го вълнуваха. Той в едни случаи хич ине знаеше, че това е важно, в други имаше нещозъб на издателствата по принцип, а в трети — всеоще изпитваше някакъв респект, някакво ако неуважение, то поне страхопочитание, да кажем, отсовичката на „Христо Г. Данов“.

[…]Напоследък обаче имаме в публичното про-

странство и тъй нареченото „креативно писане“.Не ми е дадено да знам какво точно означава туйнещо в Америка (отдето собствено пристигнаидеята за подобно обучение) и не вярвам,, чекато идея има за цел да създава писатели. Ама теи едновремешните литературни кръжоци и семи-нари уж не си поставяха такива цели, пък видях-ме какво стана, нали?!...

А аз мисля, че трябва по спешност да се орга-низират всенародни курсове по креативно чете-не! Все още не вярвам, че гръбнакът на българ-ската литература е политически, според както гоизмисли литературоведът ни от Правец по времена една национална конференция на младителитературни творци, но ако ще си играем на под-обни анатомични метафори, то следва да се каже,че мускулната система на същата тази литератураможе да бъде само читателска. Разбира се, Бълга-рия ужасно се нуждае и от литературен пазар(казвам литературен пазар, сиреч пазар на лите-

ратура, а не сергии с пъстри корици от задморсканаправа — най-често празноглава, та чак дрън-чи), но такъв пазар е възможен само и единстве-но при наличието на читатели. Пък то, кактонепрекъснато се отбелязва, именно читателиняма.

В тия курсове трябва да бъдат записани предивсичко самите пишещи! Критиците — и те! Акоте се научат да четат, то оттам нататък — лесно!Защото само при четящи писатели може да сеговори и за четящи читатели. Чувал съм обаче отустата на един пишещ изумения и досаденвъпрос: „Много четете бе — кога ви остава времеда пишете?!“ И между другото е съвсем без значе-ние, че някои практикуващи критици и женикритички са университетски преподаватели ипреподавателки (а пък може и да има значение;всъщност спорно е). Прочее именно нечетящитепишещи най обичат да ехидничат с онуй „Многочело — много знай!“, където от интонацията сеподразбира, че четенето невинаги и не непре-менно води до знаене. То, разбира се, също евярно, само че в порядъка на забавните изключе-ния, дето уж потвърждавали правилото. А вижнечетенето е гарантирано не-знаене, като, отдруга страна, класиката ни учи, че невежествотое сила.

А пък вече при повече четящи литературникритици и литературоведи бихме могли да сенадяваме, че в едно обозримо бъдеще у нас най-сетне ще се види какво? Ще се види ,че имаогромна разлика между ПИСАНЕТО и ПРАВЕ-НЕТО НА КНИГИ.

Сега-засега събудилият се не намира за койзнае колко полезно или здравословно заниманиечетенето и в това отношение той е както чукчатаот вица. И е съвсем напразно усилие на любовтада го убеждаваш, че по-важно е да разпознаешоня текст на Габриел Гарсия Маркес по-горе и даго отличиш от текста на Клайв Каслър прединего, отколкото да пишеш като единия ( което естрашно трудно) или като другия ( което малкоили много е постижимо).

Та така!И първият урок по креативно четене задъл-

жително може да започва с призива „Пенчо бре,чети!”

Лошото обаче е, че продължението на тозивопъл е печално…Много печално!

Ямбол, 5 септември 2000

Сп. „Страница“, бр. 3/2000 (15)

&

94

Страница, брой +/2012 (специално издание)

По-долу, на същата страница от кори-ците на „Библиотека“ казвам:

СТРАНИЦИТЕ НА СПИСАНИЕТО ЩЕ БЪДАТОТВОРЕНИ ЗА ВСИЧКИ ПРИЗНАТИ НАШИАВТОРИ. КАТО СЕ НАГЪРБВАМЕ С ИЗВЪН-РЕДНО ТРУДНАТА ЗАДАЧА ДА СЪЗДАДЕМЕДНО ЧИСТО ХУДОЖЕСТВЕНО СПИСАНИЕ,НИЕ СЕ ЛАСКАЕМ ОТ МИСЪЛТА, ЧЕ ВСИЧКИНАШИ ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ ЩЕ ОСТАВЯТ НАСТРАНА ВСИЧКО ЛИЧНО И ЩЕ СЪУМЕЯТ ДАПОСТАВЯТ ИДЕЯТА ПО-ВИСОКО ОТ ВСИЧКИДРЕБНАВОСТИ. ЕДНА ОТ НАШИТЕ ЦЕЛИ ЕДА СПЛОТИМ НАШИТЕ ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИИ ПО ТОЯ НАЧИН ЧРЕЗ „ХУДОЖНИК“ ДАПОДНЕСЕМ НА БЪЛГАРСКИЯ ЧИТАТЕЛ ЕДНОИСТИНСКО БУКЕТЧЕ ОТ ЦВЕТЯ НА БЪЛГАР-СКАТА МИСЪЛ.И изреждам небивалите до тогава хоно-

рари за оригинални и преводни трудове.Страниците на „Художник“, казвам, ще

бъдат отворени за всички признати нашиавтори, и още — нашата цел е да сплотимнашите поети и писатели, за да поднесем начитателите си едно истинско букетче отцветя на българската мисъл. Ние не желаемда сплотяваме чрез „Художник“ новоначи-нающи учители и реномирани вестникари,а само нашите поети и писатели.

А кои бяха те в епохата от преди 50години? — Вазов, Величков, Пенчо Сла-вейков, Кирил Христов, Пейо Яворов,Елин Пелин, Ив. Андрейчин. Между тях небяха Ал. Балабанов и Сим. Радев. (Другадеаз ще опиша запознанството си с тия двамасвои сътрудници.) Аз подирих нашите при-знати вече поети и писатели, за да осигурятяхното сътрудничество. Подирих у домаму Вазова, поканих Величкова за редакторс 300 лв.зл. месечна заплата, поканих личнооще Славейкова, Елин Пе-лин, Пейо Яво-ров, Андрей Протич и Ив. Андрейчин, а

писмено и Кирил Христов. Поканих личнотака също и художниците Ярослав Вешин,Хр. Станчев и Ник. Михайлов. И преди дасъм започнал издаването на „Художник“,аз бях осигурил вече ръкописи и картини започти цели три броя на „Художник“. Аз неотидох да каня Балабанова и Радева, а тедойдоха при мене и ми предложиха сътруд-ничеството си. Особно Радев, който по товавреме имаше и известни задължения къммене, за които по-нататък ще поговорим.

Аз успях да осигуря сътрудничествотона всички тия поети, писатели и художни-ци, с изключение само онова на ПенчоСлавейков от дервишкото теке на д-рКръстева, и едва тогава се осмелих да обявяиздаването на „Художник“.

И го обявих с един грамаден афиш нахромова хартия, формат 105/124 см в под-обие на атинския Акрополис, заето от рус-кото художествено списание „Новь“, вчиито празни полета между колоните бяхададени пет изящни илюстрации, именатана редактора и на стопанина на списание-то, имената на сътрудниците, съдържание-то на списанието и условията на абонира-нето. Аз лично осигурих най-напред поети-те, писателите и художниците, а афишът иотдавна уредените настоятели — абонатите.Изданието започнах в 5000 екземпляра, зада се принудя скоро, поради големиянаплив на абонати, да препечатам първия ивтория брой още в 4000 екземпляра.

„Художник“ се печаташе в 9000 екзем-пляра, от които над 7600 за редовните муабонати, а останалите — за ръчна продан.

Безспорно, имената на Величков каторедактор на „Художник“ и на Вазова катосътрудник на списанието не можеха да не

95

Павел Генадиев

Из „Какво сплоти българскитемайстори на словотооколо списание „Художник“

96

Страница, брой +/2012 (специално издание)

предизвикат едно желание по-младите отнашите поети и писатели от оная епоха давидят трудовете си оценени от Величкова инапечатани наред с ония на Вазова. Нямасъмнение, че и самото разкошно изданиена „Художник“ привличаше сътрудничест-вото на по-младите наши поети и писатели.Всеки от тях би желал да види напечатанопроизведението си на рядко хубава хартия,с нови, красиви и четливи букви, украсенос изящни начални и крайни винетки ивсред добре подбрани репродукции отизвестни чужди и наши художници. Имаобаче и една друга причина, която не самопривличаше писателите, но и награждава-ше прилично техния труд — хонорарът.

България бе малка страна, литератур-ните ни издания не намираха достатъчноразпространение, поради което и списа-нията ни едва кретаха, а редакторите илииздателите им не бяха в състояние да пла-щат труда на своите сътрудници. Плащахахонорари само държавните издания инякои от ония на разните книжовни сдру-жения. Пък и те не бяха в състояние дагарантират спокойно съществуване дори напървите ни затвърдени и популярни вечепоети и писатели. Нашите поети и писате-ли, изникнали из недрата на бедния ни ималък народ, трябваше да гарантиратживота си с някоя странична работа, пред-имно малка държавна служба и за тях беголяма чест да видят имената си под своитепроизведения, напечатани в страниците накое да е българско списание. Сътрудни-чеството нито някой го плащаше, нито пъксамият млад писател се осмеляваше дапоиска да му бъде то платено. Сам аз бяхмного честит, когато видях за пръв пътимето си напечатано през 1892 г. в реноми-раното тогава шуменско списание „Искра“под един преведен от мене разказ от Фран-соа Копе.

Когато започнах „Художник“, една отпървите ми грижи бе да определя и хонора-рите за оригинални и преводни поезия ипроза.

На страница IV от кориците на книга X,година III от „Библиотека“, под графата„Художник“, казвам между другото и след-ното:

…РЕДАКЦИЯТА ЩЕ ПЛАЩА СЛЕДНИТЕХОНОРАРИ: ЗА ПРЕВОДИ В ПРОЗА — ОТ 40 —

80 ЛВ. НА ПЕЧ. КОЛА; ЗА ПРЕВОДНИ СТИХО-ВЕ — ПО 10 СТ. НА РЕД, ЗА ОРИГИНАЛНИТРУДОВЕ В ПРОЗА —ПО 80 — 120 ЛВ. НАПЕЧ. КОЛА; ЗА СТИХОВЕ — ПО 20 СТ. НАРЕД.Това е първи случай, а вероятно и

последен до днес, в който се определятхонорарите, които една частна редакция щеплаща на своите сътрудници. Това бе заонова време един чисто революционен акт,която имаше двояка цел — трудът на писа-теля да бъде добре плащан, а чрез товаедновременно да се привлекат за сътрудни-ци на „Художник“ най-добрите литератур-ни сили. А трябва да се има предвид, чеплащаните от „Художник“ хонорари бяха взлато. Българският лев бе равен на златнияфранк. Нещо повече: за да купите еднакнижна банкнота от 20 лева, трябваше даплатите един златен наполеон и 5 стотинкиотгоре. Така че един сътрудник на „Худож-ник“, който дава оригинален свой труд,получава на печатна кола от 8 страницимежду 4 и 6 златни наполеона, с които потова време едно неколкочленно семействоможеше да преживее скромно цял месец,включително и с наема на квартирата си.

Сам аз обаче не се ограничих само собявените от мене хонорари. Животът наВазова бе напълно гарантиран с народнатапенсия от 400 лева месечно, която на22.XII.903 г. Народното събрание, по пред-ложение на министра Дим. Петков, му бегласувало. Почти в същото положение бе иВеличков. И той по предложение на Петко-ва през януарий 1904 г. бе получил народнапенсия от 400 лева месечно. Въпреки товаобаче аз за първото стихотворение на Вазо-ва от 48 реда — „В старата боянска черква“,поместено в първия брой на „Художник“през първата му годишнина, вместо даплатя на Вазова по определените вечехонорари само 9,60 лв., поднесох му взатворен плик 200 лева. И за да насърчанеговото сътрудничество, помолих худож-ника Ал. Божинов да приготви за Вазовотостихотворение специални начална и край-на винетки, работа, която той, Божинов,изпълни великолепно не само за мое удо-волствие, а главно за онова на самия Вазов.

Сп. „Страница“, бр. 2/2012 (50)

&

97

On 27.5.2012 г. 13:38, Mladen Vlashki wrote:Честит празник*, Хербалис бей ефенди…Малко със закъснение, но… от душа, пък и чак сега

се прибрах във Филибе.Иначе с „Фабер“ съм пооправил нещата – искат хора-

та да заявяваме дата и десетина дни преди това да имизпращаме материалите – разумно. Сега ще опитат даго направят до девети юни, когато ще се представямев „Студио 1“ на БНР – Пловдив.

Като вземеш малко течности и въздух, ще Те помо-ля да ми направиш следните няколко неща, та да ги сло-жим в нашия фейсбук – корицата на списанието, стра-ницата със съдържанието и началната страничка с раз-казите на Людмил… нека знаят какво да чакат и тър-сят…

С празнична наздравица:Дада ефендиOn 27.5.2012 г. 20:34, Filis Herbalis wrote:Хош гелдин, Дада бей ефенди!И на теб Аллах здраве и мъдрост да ти дава, и успе-

хи в полето на книжевността българска. Щото май самона Падишаха и Аллаха можем вече да се надяваме данаправят нещо за културата наша родна…

Тогаз, ръйш, предполагам, че и за нас ще артисат отобщия кюп малко акчета, златни пендари, златни лиридублони и пр., че да можем и график да нагласим, и да сезнае от всички в земите под Високата порта кога ще даизлиза нашето списание. Както се е знаело доле-горе заДяда-Славейковите книжици разни.

Не знам защо искаш да се наместиш здраво във фей-сбука, явно следваш политиката на Високата порта насъгласие и сътрудничество с юдейските фарисеи, нощом си решил, ето ти моя файл (с. 3–5 от книжнототяло). За корици, титули и др. подобни по принцип тряб-ва да бъдат питани Антон и Митко, но в случая още пазялинка, с който шътнаха корицата на последния бр. 49.Направиха го чрез тоя линк, понеже файлът е прекаленообемист, за да може да се праща по електронна поща. Таето, препращам ти го, остава да го изтеглиш, но как щесе напъха с тоз размер в по юдейски стиснатото про-странство на мошеника Цукъркламер – това по никакъвначин не знам, защото там не съм стъпял, нито смя-там да го направя някой ден. Предпочитам контактителице в лице (тет а тет) с разните дебнещи из социални-те мрежи органи като ФБР, ГРУ, ЦРУ, ФСБ, ДАНС и пр.,щото хич да не е, но воочию поне можеш да изпросишедно кафе. А не да си дереш гърлото, за да го викаш по

дупките на ел. контакт.Едно важно съобщение от мен: от следващия брой

по отношение на книжното тяло предприемам малкатекстооформителска революция – преминавам към най-съвременни версии на шрифтове, понеже иначе вече неможе, не става по приемлив начин. В тоя брой луднах давървя подир хифениращия модул и да оправям погрешносричкопренасяне, специални и недотам специални знаци,па и какво ли още не… Прилагам ти един пробен файл(s50_Proben_ OTfonts.pdf), за да видиш как стоят нещата(с материали от бр. 1 / 2012, общо някъде около 30 стр.).Последният поместен в пробата материал е на ФилипБлом, нарочно го ошрифтих с безсерифния тип Хелвети-ка шрифт, който си е типичен за нашето издание, обачепо принуда трябваше да го преобразувам от един вид вдруг – от Адобе Тайп в Опен Тайп, за да работи нормалнозаедно с основния ни таймсов тип шрифт. Та по тозиначин на сегашния етап сме готови да вървим напред,модернизирайки се, за по-бърза и безпроблемна работа.На-дявам се повече да не се налага да ме питате защоима на неправилни места тирета за пренос из текста.И т.н., и т.н. явления…

Аре, стига толкоз, че и мен щеше да ме заболи гла-вата, ако не ме спасяваха последните капки от Бироваракия. Да е жив и здрав тоз жив класик (хер Биров имампредвид) на ракиеваренето! Неговите формати винагибезотказно работят, не като компютърните.

С поздрави от лехата с опоскани марули:ТревопасП.П. Гледай да не объркаш двата файла – онзи за фей-

сбудката е с име s49_p3-5.pdfOn 28.5.2012 г. 04:34, Filis Herbalis wrote:Селям пак, бей гиби Дада ефенди,Понеже обаче тук разни диворастящи гибони не ме

оставят да спя, бродейки по нощите напред-назад катонекви си привидения (с тая само разлика, че призрацитене тропат и не вдигат други шумове), реших да улеснязадачата/намерението ти да лепнеш рекламка на Стра-ница във фейс-будката. Трансформирах онзи огроменпидиеф (25 и нещо МБ) в една само картинка на преднатакорица, която е малка по размер и спокойно ще я шльоп-неш където искаш из нета. Та ти пращам туй визуалнонящо, наречено от незнайни англоезичници постер. Тиятерминологии никак не ме впечатляват, щото лично азпредпочитам вечерния нежен бриз откъм Босфора приВисоката порта, отколкото задушливата бензиннасмрад на поляната пред Уайт хауз.

Из „кухнята“ на „Страница“

Как се приготовлявашеброй втори за 2012 годинаФрагменти от електронната поща

* Колкото и отстрани да не изглежда възможно за вярване, в случая между двамата редакционни фенове насултана се разменят поздрави по случай най-прекрасния български празник — 24 май, Деня на светите братяКирил и Методий, творците на родната писменост. — Б.р.

98

Страница, брой +/2012 (специално издание)

Както и да е, полза няма от нищо, докато ковчежни-кът султански не наброи няколко дисаги златни лири. Тада можем и план-график за излизането на броя да под-готвим с точност до плюс/минус 3 часа.

Аре, наздраве! Да люснем по една почти съвсем ори-гинална белгийско-българска Старопраменка (обаче счешки етикет) с мезе от безмесни кренвирши и без-млечно сиренце. De nihilo nihil, нека да кажем по подо-бие наримляните, понеже наистина от нищото произлиза самоедното нищо, т.е. от нищо нещо не става.

Треволякус ХербицидисOn 04.8.2012 г. 13:24, Mladen Vlashki wrote:Ваша Светлост, паша от запаса,Ето малко инфо:1. Изречението е: Списанието се издава с финансова-

та подкрепа на Национален фонд „Култура“ (придружено слогото на НФК)

2. Връщам допълнения Генадиев – към тази публика-ция ще има мой предговор от около 3 страници.

3. В рубриката за „Европейска столица“ текстът щее около 49 000 знака (толкова са на немски език) с авторХартмут Роза. „Ускорението в европейската култура“.

4. Моят текст за критически страници ще е около12 стандартни страници.

5. На Борето текста за М. Неделчев ще пуснем вдругия брой. Трябва малко място да се остави за думи-те на Ани Илков към онези, тримата нови млади.

А сега пресмятай, като имаш прeдвид, че и Здравкоще изпрати критически страници около 10–15 стр.

Дада се скрива до понеделник в с. Дорково.On 06.8.2012 г. 09:34, Filis Herbalis wrote:Дадаим ефендилер,Бе пропуснах да питам кого ще пишем за състави-

тел – само Вашата премилокурост или и некого си дру-гиго?

On 06.8.2012 г. 11:00, Mladen Vlashki wrote:Ех, паша ефендилер, друго нещо е планината, друга

жега е там… А тук – върнеш се и – айде да намалимобема, да направим изненада на Клео (Евелин) и т.н. Нямапокой – и това е.

Сега: пращам корицата на книгата за задната кори-ца. Пращам още едно парче от мемоара на Петър Бакър-джиев – то съдържа предходната глава, на оная, която епри Теб (това е най-вероятното запълване на обема). Неизключвам и някакво развитие с Динеков, но… Това искавреме – то в тая жега хрумванията на мем Евелин щени отварят само допълнителна жега…

Онзи текст, дето Ти казах, за „Чумавото“ е многоголям, плюс това включва още един автор и т.н. Затованамествай текста от Бакърджиев и той ще напълнитъкмо колкото трябва. Ще си излезем в 192 стр.

Ха до скоро, че и аз да си пиша текстчетата, а несамо с организации да се занимавам. Съставител ще дасъм аз.

Потнейший Дада ефендиOn 06.8.2012 г. 12:04, Filis Herbalis wrote:Дадаим пашалар ефендиолу,Съчувствия за слизането в жегата – така си е вина-

ги след отпусчица, след викенд или друго пребиваване надобро място. Просто организъмът не ще да се адаптиракъм по-лошото, жегавото и тегавото, негодува, ръйш.Затова и на теб да дам полезната инфо, която пратих наАнтон и Митака, заедно с факсимилето на книгата заБотйова на Ал. Панов. Таз инфо гласи: в маг. Триумфсрещу Тримона (на Кап. Райчо, дългия блок) продават кен-чета 0,5 л светла бира (от Гърция, ама с немско заглавие,тевтоноиден лиценз нек’ъв си) с поносимата цена от0,59 лв. за кен. Идва 1,18 лв. литърът, една рядко среща-на цена, и то дори за PVC шишички, така че купете си,ако имате път натам. Сигурно само ден-два е примоция-та, дават с ограничение до 10 бр. кенове, не и повече,също както беше по соца – грабете, граждани!…

Ще добавя продължението на Бакърджиева; тоз пичявно е мой акран, или не толкова много преди моя набор,та и чуФстФата и мислите му са като на низам/аскерот нашия табор, не виждам неква си разлика между негои моя немилокура кашикост. Почти роня сълзи от уми-ление, като го чета, хвала му.

Пропускате да ми съобщите кого да пиша като със-тавител на бр. 2 / 2012. Аре чао, със студено кенче впотна длан.

Тревопльок,така вика кенчето, като го отваряш, пльока, ръйш…

On 06.8.2012 г. 12:51, Mladen Vlashki wrote:Паша ефенди, писах бре – моя милост е съставител.Че ква ще да е тая бира бре… …ще проверим пусти

Триумф!!!!Ха до нови бироносни срещи…On 06.8.2012 г. 16:50, Filis Herbalis wrote:Прав си и ти, и вярата ти е права, Дада паша ефен-

дим,Просто унесен в хладината на Твоите премилокури

въСпоминания откъмто балкана роден наш, унесен, чечак отнесен, съм пропуснал последното изречение отпредния мейл. То и без да питам тебе щях да туря засъставител – кой друг ентузиаЗт ще да бачка в таяжега, ама нейсе, все пак нека отработим както трябвавъпроса.

Биричката няма какво да я проверяваш, тя е отлюбимата Вам византийска направия, Елиникон бирасъАтениън бревъри (брех да ги не таковам, и те бира зехада правят!), обаче тая незнайна фирма Гръчко пиво дей-ства очевидно под облагородяващия контрол на нек’виси немски пивовари. Или пък поне са се усетили – катопо-хитри от нас, – че ако не можеш чехкински, то поненемскоезичен етикет трябва да Ӝ туриш, че да я прода-ваш на баламите. Тоест, искам да река, че името Ӝ еFürstenbräu – лъжа няма, измама хич, понеже държа в ръкапетия за днес леденостуден кен и с кеф му вкарвам въз-дух вътре.

Цената е повече от добра (1,18 лв. / ли-тър), затовазамижавам пред византийския произход на биричката инаблягам по-нататък в трудовете си около броя. Прода-ват единично само по 10 бр. кенове (явно от страх да невземат да си правят бизнес на гърба им некви по визан-тийски хитри базиргянчета); аз веднъж купих 6, послетърчах пак и взех още 10. Така днес при всички положе-ния ще докарам нивото от соца – по 3 литъра студенабиричка през всеки жегав ден. Да живей правешкиятмодел, аз съм тотално за него!!!! По 0,23 ст. требе дабъде и Загорката, иначе ще приложим Поповия модел –За бога, братя, не пийте!! (онова над 0,23 лв./бут.).Татака, купете си някой и друг кен на изгодна цена, товане се среща всеки ден при бирата!

Аре, със здраве и жажда и кеф!Треволок,

понеже лочи като зажаднял бурен визан-тийската влагаOn 07.8.2012 г. 10:55, Mladen Vlashki wrote:Евала, биролок паша ефенди,Пробвахме я – има вкус. Е, не е пилзенско, сиреч сла-

вянско, ама то и светът се промени – гръчкото све-товно стана.

А ето тук сега и страничките на бате Здравко. Т.е.ще можете да подредите чак докъм моите, и то сигур-но. От вчера имам с мис Евелин голяма преписка – тол-кова голяма, че просто не съм я чел – тя през час ми епускала разни работи – отначало по-гневни, после по-съгласяващи се и т.н. Ще чета, ще видя.

Ха засега – и от мен новина – и снощи късно имашев Триумфа голямо намаление – не вярвам днес да са гопрекъснали. Наздраве с лукаво гръчко пиво!

Да-даП.П. Ето и бележката на Ани Илков за блокчето Нови

млади.

99

Из „кухнята“ на „Страница“

On 07.8.2012 г. 12:47, Filis Herbalis wrote:Привет, пашалар,Новините от фронта на жегата не са съвсем добри.

В смисъл най-паче, че Здравковите критически странициизлязоха с 5 стр. по-къси спрямо мястото (13 стр.),което им бях оставил по твоя заръка. За теб имамоставени 12 стр., та гледай поне тях да напълниш. Инакрая има 16 страници празни за хер Хамут Роза, капутдоза. На Ани-Илковото нещо му бях оставил 1 стр. праз-на, та то си дойде на мястото.

Сега почвам да престранирам всичко подред с малкопо-едричкия вариант на боди текст маската (за основентекст), при нея шрифтът е 11,5 пойнта вм. 11 и раз-редката е мъъъничко по-голяма (по-малко редове в еднастраница). Та по този един начин мисля, че ще компен-сирам тия 5 липсващи страници у Здравко. Всички стра-ници, тук дето ги говорим, са реални страници от спи-санието, двуколонни (обемът на всяка е между 3200 и3300 знака, вкл. интервалите).

Не ти разбрах мисълтът за утринната примоция –да не би и друг вид бира, не точно гръцка, да са пусналис намаление в Триумфа?

ТреволокOn 08.8.2012 г. 12:04, Filis Herbalis wrote:Дада паша,Препращам ти тоя линк, откъдето можеш да сва-

лиш за оглед корицата на бр. 2 / 2012. Всичко си е добре,текстовете съм чел. При Кадийски нямаме заглавиеотгоре над блока от снимка и текст, но според мен нее и нужно. Тромаво би било да стропосваме там нещоот сорта на „К. Кадийски на 65 години“. Та оставихнещата така, Антон има да оправи една правописнагрешка и после ще депозира файла за консумация отфаберци. Ако искаш да променяш нещо, трябва още днесда звъннеш.

ТреволокOn 08.8.2012 г. 23:00, Filis Herbalis wrote:Щом ви се харесва гръчкото пиво, пийте наздраве,

Дада паша ефендим!То като няма риба, и ракът се ядва, както е извест-

но от нашите народни мъдрости. Макар че изчанченитеинглоезични западни зомбари считат раци, омари и др.такива хитинести за свръхделикатес. Не може обачехора, които даже не са чували за явлението юберменш,понеже го няма в тяхното меню, да ми казват кое е по-добро за ядене и пиене, а кое не.

Мимоходом изпращам съдържанието (№ 3) и изда-телската страница (№ 4), за да ги погледнеш, пък всъдържанието има две розЪви ремарки, които показватостающите празни страници за напълвание, ръйш, ефен-ди… А също тъй междувременно, препратих ти днес илинк накъмто корицата, също да я обозреш, ако синямаш никаква друга работа…

То к’ва работа из тия жеги, ама май от утре можелееееко да се поразхлади, с 4-5 градуса барем. Дано пък иповали, ама ако може да вали чешка бира, мамка му,стига с тия сурогати!

Аре, будь жив-здоров, напред към финализиране насведените ни мероприятия.

Тревоскуб(за лочене вече не остана нищо)

On 09.8.2012 г. 10:45, Mladen Vlashki wrote:Ето го предисловието – името ми няма да се изпис-

ва на корицата или в съдържанието, това е по-скоробележка, която открива мотивите на нашето дей-ствие.

On 09.8.2012 г. 15:21, Filis Herbalis wrote:Хаиролсун, Дада паша ефендим,Искам като за последно да ти съобщя какви празни

страници остават. Причината за новата ситуация е вжеланието ми да облекча творческите ти страдания вжегата и породените от него манипулации с останали-

те текстови участъци в броя, за да намаля оставащо-то празно място.

В момента:— 12 стр. празни за критическите страници на Мла-

ден 37 000 (до 38 000) знака общо, вкл. интервалите.Значи, като пиша „37 000“ и добавям „до 38 000“ имампредвид, че най-малко (задължително) трябва да са 37000 знака, може и малко повече.

— 11 страници за Хартмут Роза накрая и те сапразни (до стр. № 192), което ще рече 34 000 знака.

— Имай предвид следното: могат две страниципразни да се вземат от крит. страници и да се прехвър-лят надолу към Хартмут Роза, ако така ти е по-удобнокато текстосъставяч и текстописец. Но обърни ВНИ-МАНИЕ – ДВЕ, не една или три, т.е. само четен брой. Непитай защо, трябва да си страньор, за да схванеш отраз… Тия две страници, ако речеш да ги местиш порадинякакви авторски съображения, представляват 6200знака – значи отнемаш ги от горната сума (37 000знака) и ги добавяш към долната (34 000 зн.).

Това е, което можах да направя за облекчаване мъки-те на Паисий Атоногорец Гръцкопивосмучец през тиякофти дни, дето БГ народна традиция ги назоваваГорещници. Тия размествания ги направих благодарениена лекото увеличение (с 0,5 пойнта) на ке-гела на букви-те и на разредката в текста, благодарение на коеторедовете в една страница стават по-малко. Пък е и по-добре така – навсякъде да е еднакво увеличен кегелът,вместо на места да е по-едър, на други – по-дребен. При-мерно твоят увод към спомените на Генадиев беше по-малко от 2 стр., аз обаче го направих с Хелветика (не сТаймс), та той възлезе на 3/три страници. По същияначин е направен и уводът на Ани Илков към Новитемлади, а и уводът на преводачката към Ги Гофет. Такасме еднакви навсякъде из броя в подхода си към уводни-те текстове. Освен това Ани Илков го писах в съдържа-нието, обаче не и на корицата, теб също няма да тепиша на корицата (и без друго там те има).

Та така, да продължаваме напред…ТревопасOn 10.8.2012 г.06:13, Filis Herbalis wrote:Чок селям, Дада паша ефенди,Докато се дооформят нещата по броя, гледам и да

те позапознавам по малко с реалното положение. Та дане ти дойде много отведнъж… Както последно вчерати писах, има две порции празни страници – 12 за теб и11 за Хартмут Роза (с тая екстра, че може да се взе-мат прим. 2 стр. [или дори 4] отпред, от твоя крити-чески опус и да се прехвърлят наназадя, към Розиния пре-вод, ако така налагат обемите).

Пращам ти също вчера дошлия твой увод към Генад-иевите спомени и самите тия спомени. Характернотое, че по същия начин са конструирани и другите дваувода в този брой – на Ани Илков към Новите млади и напреводачката от френски към Ги Гофет. …Та така, даимаш хабер какво се получава. Между другото, това сие напълно в концепцията на списанието (имам предвидуводен текст към последваща публикация или пък цялблок от публикации), като винаги ги оформяме с шрифттип Хелветика (както и разяснителните бележки, коитослагаме между авторското име и заглавието на ста-тията).

Ако не ти се гледа, не гледай; ако не ти се пие бира,не пий. Обаче туй последньото не мога да го повЕрвампо ник’ъв си начин…

ТревопасOn 03.8.2012 г. 08:24, Filis Herbalis wrote:Здравейте,felix_popov

е споделил с Вас Папка : Страница 2-2012.

&

100

Видимо, почти непристойно, с вирог-лава и бохемска дързост, пред нас серазгръща автентичен свят, прокудензадълго от фарисеите и зубрачите набългарската графика. Тази нелека, дългоферментирала, опияняваща органика,която вибрира във всеки щрих, помита скарнавална стихийност всички плесеня-сали предубеждения, които се трупаха сдесетилетия по варненски биеналета иобщи художествени изложби. Респекти-ращото, достойно присъствие на черно-бялата експозиция на ул. „Стръмна“ идвав трудното време на тотална некомпе-тентност и шаренӜя. Върлува парвенюш-ко тапетно репродуциране, а посткому-нистическата галванизация на склерози-рали величия се превърна в трескав биз-нес за новобогаташи. Истеричният на-пън на мнозина да яхнат естрадния успехбързо измести многогодишното раболе-пие, еволюирайки към смехотворно син-тезиране на квазирелигия, псевдосомнам-булизъм и жълта митология.

Други са митовете на Келбечев. Теидват от бездната на извечното без-времие, до тях се стига мъчителнобавно, с цената на свръхсетивна съсре-доточеност. Тези графични брилянти саплод на дългогодишен и нелек труд,изпълнен с отчаяни рискове, за които седосеща единствено потърпевшият про-фесионалист с твърди и ясни критерии.Малцина подозират каква жреческаритуалност прозира зад виртуознитеофортни концентрати. Поразителнаталекота, с която са оркестрирани, еизмамна, и за лаика (не рядко с акаде-мично образование) постигнатата изоб-разителна плътност е едва ли не демо-дирана. Многобройните артисти, коитоежегодно бълват средноаритметичнапродукция, нямат и най-малка представакаква устойчивост на рефлексията,острота на окото и сръчност на ръка-та се искат, за да се стигне до тазинеделима образна магма, продукт начиста импровизация. Не е особен про-блем да си „джаз“ в акварела или в екс-пресивното масло, но да го направиш

върху една медна плоча, при това оста-вайки отчетлив във всеки пластиченмотив и запазвайки зримата пищностна късове реалии с биовитална вибрация— това вече е твърде много! За това сеиска особен, рядък дар.

Категорично заявеният избор начист офорт като моносредство приДимитър Келбечев има своите огромнипредимства. Съвсем очевидно е, че кла-сическата чистота и сдържаност наедна благородна техника може да зазву-чи с богати регистри единствено връцете на майстор. При толкова еле-гантен отказ от ефектно гримасниченеи случайности би трябвало да овладееме д н о т о в пределните възможностина материала. Трудна, почти невъзмож-на задача, с която авторът се справявиртуозно. Когато духът се стреми къмсебепознание, по силата на трансцен-дентни предпоставки, всички пътищанеизбежно водят към метафизичнотоединство или мистичния монизъм.

Има дълбок и проникновен смисъл втехническия „монотеизъм“ на ДимитърКелбечев. С безкомпромисна самовзиска-телност той прониква в дълбини, къде-то усещането за цялост и хомогенностводят към Дао. Човек неволно си задававъпроса „Дали пък този неделим конти-ниум на графично битие не се е зародилнякак си субстанционално, неръкотвор-но?“ Ето как истинското майсторство,в пределите на аскетично себеограни-чение, може да овладее пространства,които са недостижими за кресливияизбор на всевъзможни ефекти. Лаконич-ната вглъбеност на този рядък худож-ник достига плътност на графичнататъкан, която е уникална. Ние се опитва-ме да се приближим до професионалис-та, тръгвайки от прозаичната база назанаята му, но в случаи като този сама-та механика на реализация е почтиневидима, стопена. Крайният резултате внушение, което няма словесен екви-валент.

Сп. „Страница“, бр. 3/1997 (3)&

Ахмед Чаушев

Из „Към омагьосаните морета“

Срещнах го за първи път с изненада.Изненадваща беше и втората ми среща снегов текст в сп. „Страница“. Той пише-ше все за художници, словата му внуша-ваха едновременно респект и удовол-ствие за мен, четящия. Питах се далитози непознат автор Ахмед Чаушев еизкуствовед, защото гребеше надълбоков творчеството на обектите си, изпол-звайки с лекота специфичен богатинструментариум. Или пък си е простонадарен от небето човек, който би могълда разкодира езиците на различнитечовешки дейности, стига зад тях дасъществува необходимата за живота никрасота. Например тайните на музикан-та, на литератора…

Не говоря произволни неща. Самият аз,дошъл в младините си от долното тече-ние на Марица, за да уча философия (авсъщност да обитавам град, в който сетворят чудеса!), макар и гладен, кръжахоколо залите, в които сервираха музика икартини. И за да поддържам това кръже-не, взех да предлагам кратки рецензии захудожествени изложби във в. „Студен-тска трибуна“. Там не усетиха, че съмабсолютно чужд на гилдията, напротив,искаха още. Странното е, че не се чувст-вах нито виновен, нито затруднен с поня-тията, необходими за изисквания в случая„жаргон“. Сега не бих могъл да повторятакъв експеримент, но поне зная, чесъществуват човеци-пчели, на коитоживотът не отказва необходимия нектар.Те имат и впечатления, и думи, и литера-тура са насъбрали, а още и смелост дасподелят своя мед с околните.

Убеден съм, че новооткритият за менавтор не е знаел доскоро колко много епрепълнена вече пчелната му пита, колкокатегорична е била повелята да излезенай-сетне на мегдана. Както бях убеден,че е зрял литератор, посветил дарова-нието си за разкриването на чужди уме-ния. Всъщност, защо „чужди“, когато тойговореше с отбрани, изящни слова, слюбов и метафори, за да осветли пътекикъм инак черно-белия свят на пловдивски-те графици. Питах се в какви ли другижанрове се е пробвало перото му: навярнопоезия или белетристика; и защо аз, катоследя всички надеждни нови кълнове, несъм забелязал неговите?

Не се сдържах и попитах по телефонагосподин Валери Начев, стожера на сп.„Страница“, какво друго е написал досегатози зрял автор Ахмед Чаушев освенматериалите в хубавото пловдивско спи-сание. „Не знам да е писал или печаталнещо друго — бе отговорът. — Но еталантлив, нали? Искаш ли да го видиш?Тук, при мене… Защото тези дни гово-рехме за теб, за „Цената на златото“…Той също би желал такава среща…“

Е, срещата стана в заведение, начашка. Узнах, че Ахмед е само художник,график, че харесва моята книга, че присгода би я илюстрирал. Разбира се, сгода-та можеше да бъде уговорена, пък и сре-щата, изглежда, никак не бе случайна.Там, на масата, слушах и живата му реч,също с отбрани, подредени слова — впе-чатляваща. Узнах, че е селско момче, оттурското село Устина — тяхната мераопираше до перущенската… Като ченякаква невидима сила ни бе събрала туки ни караше да си подадем ръце. ВалериНачев също изглеждаше доволен. А аз про-дължавах да се питам откъде и когаустинчето е придобило своята универ-салност, висотата си, какви ли непубли-кувани творби се таят в папките му.„Наистина ли не се занимаваш с литера-тура, Ахмед?“ „Само я чета — отговоритой. — И написах единствено тези пор-трети за колегите графици… Но в наша-та устинска къща не липсваха книги.Дядото и бащата бяха духовни лица и несе ограничаваха със свещените писа-ния…“

Не би могло да има разминаване с лич-ността, която обрисувах в този матери-ал. Като разказвах за другите му изяви,аз всъщност коментирах с моитесредства неговите илюстрации към„Цената на златото“. Благодаря ти,Ахмед Чаушев! Макар и твърде млад, тисякаш си наблюдавал с какви усилия сабили преодолявани нявгашните догми ипредразсъдъци, усилия, останали скритиза непосветените, ала близки, разбирае-ми за онези, които също са се обрекли накрасотата и истината. Сега виждамрезултатите на труда си през твоитечисти очи и ми е добре.

Сп. „Страница“, бр. 2/1999 (10)&

101

Генчо Стоев

Разминаването бе невъзможно

102

Книжар. Това професия ли е?

— Извинете, казаха ми че при васмога да намеря цвички, имате ли?

Този въпрос винаги ме стряска. Поне-же показва, че някой не е наред: или аз,или хората, които смятат, че книжарни-цата е място, където се продават цвички.Преди време в книжарница на колегивлезе човек да пита за тиксо и беше многоразочарован да разбере, че там тиксоняма, а само книги. Услужлив посетителго упъти — ей там по уличката, зад ъгълавляво има истинска книжарница, в коятопродават и тиксо, и всичко…

Би трябвало да съм щастлив човек.Имам семейство: двама сина — красиви иумни деца. Жена — образована, честомила, когато се усмихва, дори e красива.По образование съм филолог, по профе-сия — книжар. В единния класификаторна професиите няма такава професия. Азобаче не намирам по-точна дума за зани-манията си. И по-кратка. Завиждам ти, чеимаш такова занимание — между книги-те, казват често мои познати. Предимножени, които предпочитат да поддържатромантическа представа за околния свят.Повечето от тях никога не купуват нищоповече от готварска книга (напр. “Класи-чески супи” — 4.00 лв., или по изключе-ние — “Пилешка супа за женската душа”— 14 лв.).

— Как е бизнесът с книжки?Това е мой познат, който се справя

успешно с трудностите на прехода. Питаме снизходително, не без симпатия. Тру-ден е, казвам аз и започвам да разясня-вам, че книгите са стока с ниска рента-

билност и в замяна на това бавноликвид-ни; че са тежка стока, в смисъл че тежимного спрямо стойността си, сравнена счасовници, бижута, дрехи, диаманти,лекарства и пр. Пренасял съм, товарил,разтоварвал и подреждал книги с тонове.Не съм забелязал това да облагородява.

Продължавам да обяснявам, че книга-та е и мръсна стока, в най-конкретниясмисъл. Прахоляк от няколко вида — отхартията, от печатницата, от транспорти-рането, от складовете. Който си е ималработа с книги — знае.

И му говоря още, че от продажба накниги не се забогатява. Че трябва да сенаблюдават хората, които излизат от кни-жарниците с книжка под палтото, коятоса пропуснали да платят. Че книгите сеповреждат от много пипане и разлиства-не, пък няма как да се предлагат, без дабъдат пипани и разлиствани. Разказвамму и за неколцина редовни посетители накнижарницата, родени малко след Пър-вата световна, които обичат да идват раносутрин и да разлистват книжки от стела-жа с надпис “История”. Всеки път, предида разлистят страничка, си плюят напръстите.

Разказвам му, че някога, по времето,когато токът беше евтин и поради товачесто го спираха, в Московския универ-ситет имаше специалност “Книгораз-

пространение”. Че дори познавамхора, които са учили там за книгоразпро-странители. Повечето от тях сега не раз-пространяват книги. Защо така, питамоят човек. Защо пък не, отвръщам му,щом шлосери стават заместник-предсе-датели на комисията по култура в Народ-

Валери Начев

Записки от книжарницата

103

Валери Начев

ното събрание, сладкари — шефове наспорта, а заклети атеисти се кръщават на50-годишна възраст? Явно така трябва,приказвам аз гладко, обаче разбирам, чесъм изпаднал в кофти ситуация. Като онянашенец, който заминал в САЩ да пора-боти, започнал там нещо и на първияколега, който му рекъл усмихнато How doyou do, взел да обяснява подробно как е,пък онзи вече бил подминал, защототова, оказва се, било само поздрав, налитака, куртоазна реплика един вид, а невъпрос.

Леко ме притеснява начинът, покойто ме поглежда човекът отсреща,докато се въздържа да ме запита: “Амитогава за чий ти е такъв бизнес?”

И хубаво прави човекът, че се въздър-жа.

За ползата и вредата от книгите

Има един събирателен образ на изда-тел, книжар и културтрегер, чието люби-мо занимание е досадното мрънкане:“Държавата абдикира от културата,управляват ни безкултурни хора, коитоне са прочели и една книга” и пр.

Та точно той с носталгия си спомня завремената, когато имаше опашки закниги. Отказва обаче да си спомни, четия опашки не бяха за книгите на Ст. Ц.Даскалов (за по-младите пояснявам —Ст. Ц. Даскалов е нарицателен пример засвръхпродуктивен писател от соцвреме-ната, чиито книги харчеха четвърт от хар-тията на социалистическото отечество.Днес никой не чете Ст. Ц. Д.). Опашкитебяха основно за световната класика и запо-съвременните хитови преводни загла-вия, чиито тиражи бяха ограничени.

Днес опашки за книги няма. За неудо-волствие на книжарите. За радост обаченяма и опашки за кренвирши, захар, пор-токали, маслини и пр., каквито опашкиимаше ТОГАВА в изобилие.

Хората сега купуват книги рядко, взамяна на това пестеливо и след продъл-жителен размисъл. Жените — готварскикниги и книги за това как да постигнемидеално здраве чрез гладуване, мъжете —книги за маркетинг и езотерика. Поняко-га е обратното. В краен случай — превод-

ни бестселъри, а напоследък дори инякои модни български автори.

Според мой познат, чест посетител накнижарницата, книгите са добро нещо,но могат да бъдат и вредни, ако се прека-лява с тях. Добре е нещата да се научаватна място и да се проверяват, вместо да сеприемат на доверие. Той не се престара-вал да подтиква децата си към четене накниги, за да е сигурен, че ще стоят здравона собствените си крака.

Четенето наистина вреди. На зрение-то — ако четеш много и легнал. На само-чувствието — колкото повече опознавашсвета, толкова по-ясно разбираш, че таяработа не е никак лесна. С опознаванетона самия себе си нещата са още по-зле.Познанието не прави хората по-щастли-ви, книгите по никой начин не оптими-зират обмяната на веществата. Плюс товате събират много прах и създават главобо-лия при смяна на жилището.

Но от книгите има и практическаполза. Ако пътувам в чужбина, си купу-вам разговорник. Ако обичам да готвя —готварска книга. Ако уча език — самоучи-тел и речник. Ако ме измъчва любопитст-во — Камасутра. Ако ми е писнало отантибиотиците, които джипито с настър-вение изписва — вземам стария ПетърДимков и чета изпитаните му рецепти,които обаче до една завършват с култово-то изречение: “И не е зле преди лягане наболния да се направи клизма с хладкавода.”

Има и друга полза, която обаче неможем да наречем практическа. Би могълда знаеш много неща за света далеч предида си тръгнал да се срещаш с него очи вочи. После ти остава време да сравнявашкаквото знаеш с каквото си видял, и дамислиш. Моят любимец Хенри ДейвидТоро твърди, че човекът не е създаден, зада работи, а за да мисли.

Друг въпрос е, че в днешно времемисленето не е популярно занимание.

То пък кога ли е било.

24 май 2007 г.

Сп. „Страница“, бр. 2/2007 (34)

&

104

КЕРАМИКА

Падат дълбоко в пръсттакъсчета печена глина,отнесли надежди разбитив битие отминало.За да гадая,събирам вековете в шепа —в отломъци откривам следи отпръсти на момичета.Разбирам, питали са боговете:„Накъде в безкрая?“Днес зървам цветето, застиналов хилядолетната керамика.Предчувствие за рая…

Д и м и т ъ р Ч и л и к о в

Древна писменостот долината на Марица

Възникването на писмеността е важен мо-мент в човешката история, който обикновено сесвързва с известните цивилизации на Месопота-мия и Древния Египет. В последно време тезипредстави се ревизират, предвид археологическинаходки от неолита, открити на територията наБалканския полуостров, както и у нас, коитодоказват началните стадии и еволюцията на пис-мена култура в един много по-ранен период.

Истинското начало на цивилизацията започвас писмеността. Тя е зората на действителниячовешки прогрес. С нея човечеството се извисяванедостижимо над останалите биологични видове.Човек е умеел да разчита следи преди сам да сенаучи да ги употребява като знаци, изразяващипонятия. Например следи по снега и пясъка отбягащи животни или пък от самия човек. Стъпкаили разперена длан, опряна на стена или под —това означавало твърде много, означавало нача-ло…

Най-голяма необходимост от определяне напонятия за количество безспорно имали земедел-ците и скотовъдците. Те често използвали връз-

чици и възелчета по тях, за да си припомнят. Нокато че ли първоначално най-лесно било да сеиздълбават ямички в пръстта, после в благодат-ната глина.

Използвали и предмети с форми, близки до гео-метричните фигури — сфера, конус, куб. Коли-чествата постепенно нараствали и надхвърлялизначимостта на пръстите на ръцете и краката.С глина можело лесно да се моделира. Неслучайнов религиозните представи и човекът е създаденот изработен от глина модел, одухотворен впос-ледствие от Бога.

Започнали да моделират глината в съдове.Съдовете, още сурови, разкрасявали като създа-вали ритъм от черти, точици, вълнообразнилинии… Използвали за тази цел ноктите на пръс-тите си, мидени черупки, костици от животни, апо-късно специални пръчици. Върху делвите озна-чавали със стилизирани рисунки тяхното съдър-жание. Например животинска глава върху такаваделва показвала, че в нея се съхранява животинскамазнина. Житният клас означавал, че в дадениясъд се събира зърно и т.н. Когато се срещаме стях след хилядолетия, ние не можем да разгадаемцялата информация. Дали са използвани за про-дажба или знаците съдържат само някакво пре-брояване, дали са дар или са получени в замяна нанещо друго? Изминало твърде дълго време предикриптограмата или идеограмата, носеща идея, дасе заменят със знаци, означаващи звуци, за даможе да бъде изписана цялата тази идея.

Човекът наблюдавал таксисите на мустачки-те на винодайната лоза под действие на слънче-вите лъчи и свързал това с приземното божест-вено проявление. Спиралните елементи в многоб-ройните изображения върху керамични изделия саизраз на това най-силно космично въздействие.Небесните и водни вихри са друг вдъхновяващкомплекс от заобикалящата човека природа. Визобразително отношение спиралният елемент етвърде устойчив и се съхранява до много по-късни културни периоди. Със спиралния елемент есвързана една универсална изява на боговете. В

Димитър Чиликов* и Христо Протохристов

В зората на писмеността

* Публикацията е посветена на паметта на инженера строител, приятеля на поетичнотослово и търсача на исторически тайни Димитър Чиликов (1942–2010) — Б.р.

него е въплътен ритъмът светлина-мрак, ден-нощ. Слънчевото проявление свързвали със светана живите, а лунното — със света на мъртвите.Сгъстяващият се мрак и разсейващият се мраксъздават представите за друг свят. В помръкна-лия свят царува сребърният месец.

Наченки и еволюция

Безспорно, първите знаци били свързани с пло-дородието и култовия обред. Но как са се зароди-ли и умножили тези знаци можем да съдим най-вече по керамични култови фигурки и някои следипо канали, оставени от древни каменоделеци.

Човекът драскал резки върху още суроватаглина. Умножавал резките, разполагал ги под ъгъл,затварял този ъгъл. Забелязал, че изображениетоизменя своя характер според импулсивната дик-товка на грънчаря. По-късно той сполучил напъл-но да затвори ъгъл. Явил се нов елемент — три-ъгълникът, важен исторически знак в писменатакултура! С комбинация от триъгълници означава-ли репродуктивността и женското начало, свър-зано с нея. Това са буквално първите стилизациив керамични фигурки. Актът на оплождане, заче-ване, пълнота и по-късно магическото число 10,което я изразява, се предават чрез знаци.

Знаците от този тип носят и целия обект отмагически интерпретации. Но за нас с положител-ност става ясно, че орнаментацията на глинени-те изделия ражда символни изображения, коитопо естествен път еволюират в писмени знаци.Тласък в развитието на писмеността придалонзи, който селекционирал комплекс от знаци исъздал СИСТЕМА от изображения.

От великия гръцки трагик Есхил научаваме, четакъв създател на писменост в европейскиясвят би могъл да бъде Прометей. Той изложилпред хората знанието за числата, знанието записмеността. За титаничното дело си навлякълотмъщението на олимпийските богове. Дорисамо това е достатъчно да разколебае убежде-нието на древните, че писмото и числата сададени на човечеството от самите богове, за даможе то да общува с тях.

Всички те не са, както твърдят някои, строи-телни знаци. Човечеството извършило голямоприближение на божествата към себе си, прида-вайки зооморфен характер на техния произход.Небесните символи се заменили с животински,предимно рогови. Разбира се, изобразявали се впо-големи подробности самите животни или пъксамо техните глави.

Докато от елинистичната традиция научава-ме за действителния подвиг на Прометей, то записмеността на Египет се знае, че е въведена отбогът-луна Тот с глава на ибис. Той бил покрови-тел на писарите и изкусен магьосник-заклинател.Да, щом с чудодейни слова е укротил Тефнут —побеснялата дъщеря на слънчевия бог, и така спа-сил хората от пълно изтребление.

Платон разказва за един случай, когато фарао-нът упрекнал Тот именно за това, че измислилписмеността: „Край, човекът вече няма да можеда развива мисълта си и вътрешния си живот,защото ти го научи да излага душата си на плоч-ки и папируси. Сбогом, памет, сега хората ще сенаучат да се припомнят само по този лош начин“.

Трудно е да отгатнем, какво е изгубило чове-чеството с въвеждането на писмеността, но добрезнаем какво е спечелило. Интересно е, че йероглиф-ната система в Египет се появява внезапно (неза-висимо от шумерското писмо) почти напълно усъ-вършенствана. Така се запазва дълги векове. Йерог-лифите са „свещени изображения“, изписани най-вечев храмовите комплекси. Но те се появили върху сар-кофазите и самите мумии просто в изобилие.Изписвали ги в жълт цвят, за да напомнят златото,от което е плътта на боговете.

Но тази древна традиция ни води в каменнотосърце на Родопа планина. В древни гробници санамирани черни мраморни плочки със златни изоб-ражения на знаци. Най-вероятно те са указания зазадгробния живот, който очаквал някогашнитеобитатели на нашите земи. Именно за тях спо-менава П. Р. Славейков в публикация в сп. „Наука“от 1882 г., когато се опитва да ситуира най-точно столицата на тракийското племе беси,наречена Бесапара.

В писмеността на първите велики цивилиза-ции звукът и образът са неразривно свързани съссъщността на предмета. Неукротимият стре-меж към естетизация на изображенията, невъз-можността да се напусне хармонията на декора-тивния порядък усложнили неимоверно много пис-меността. Ето защо писарите били привилегиро-вана каста, натоварена да съхранява традиции-те. Един шумерски текст с гордост провъзглася-ва: „Най-хубава е професията на писаря“, друг:„Нека посветеният да го казва само на посветен.“

Зараждане на писмеността на Балканите

Писмените знаци върху керамични изделия,открити в праисторическите селища край с.Караново, Сливенско, с. Дяково, Кюстендилско, с.Градешница, Врачанско, както и знаците по ро-

105

Димитър Чиликов и Христо Протохристов

Пис ме ни знаци върху пра и сто ри че ска кера ми ка:а) вляво — печат (пин та де ра) със 17 ( или 18)знака, открит в селищ на та моги ла при с. Кара но -во, Сли вен ско; б) вдясно — дъно на гли нен съд отпра и сто ри че ско сели ще при с. Дяко во, Кюстен -дил ско.

106

Страница, брой +/2012 (специално издание)

допските канари говорят, че обитателите наБалканския полуостров първи (4000 г. пр.Хр.)извършили крачката към писмеността и може бипредали свещената щафета на знанието на другинароди. Те обаче нямали щастието да създадатписмени цивилизации, които са предпоставка заистинска величие — такова, каквото създадеписмената цивилизация на Древния Египет. Но иЕгипет изгуби блясъка си, писмеността му потъ-на в забвение. Тя била и достатъчно усложнена.Възкръснала едва в 1822 г. благодарение на уси-лията на гениалния Франсоа Шампольон.

Финикийските търговци, заинтересувани даимат много по-удобно и лесна писменост, в сре-дата на второто хилядолетие пр.Хр. измислилиазбуката, наречена финикийска. Чрез елините тястигнала до нас. Ето как писмеността, подобнона и заедно с един основен религиозен култ,завършил чутовно приключение. От Балканскитеземи през Егейския басейн до Египет и от малоа-зийския бряг отново до Балканските земи. Слу-чайна ли е такава съдба?

Откривайки азбуката, хората започнали да сислужат с ограничен брой знаци. Отпаднала еднаот големите тайни на посветените.

Многобройни факти и находки доказват, чеБалканският полуостров и Черноморският регионса имали единна материална култура. Тези земибили богати на полезни изкопаеми, особено намедни руди и злато. Тук се изработвали меднисечива и златни украшения. Местният произходна енеолитните медни инструменти беше дока-зан чрез изследване на количественото отноше-ние на оловни изотопи в използваните металнисплави. Сензационните открития на древнитенекрополи от Варна и Дуранкулак и на най-старо-то обработено злато в света преосмислят роля-та на културата „Варна“ в човешката история.Беше доказано, че цивилизациите на Стария святводят началото си от единен център. За товасвидетелстват общата ритуална структура исравнението на древните писмености. Белгий-ският специалист по лингвистика проф. ХаралХарман твърди, че най-старата писменост про-излиза от Балканския полуостров и датира плоч-ките от Тартария, Румъния, към 5300 г. пр.Хр.Това не е случайно.

Най-древно „нокътно писмо“ от долина-та на Марица

През шестото хилядолетие пр. Хр., в долина-та на река Марица, в околностите на съвремен-ния Пловдив, се установяват земеделски общест-ва с необикновено развити умения в грънчар-ството. Древните хора отправяли възлияния къмВеликата богиня-майка с надеждата, че тя нямада ги лиши от плодородието на земята. Ето защоследи от подобен ритуален ред те оставяли,както върху изделията от печена глина за непос-редствения бит, така и върху специалните съдо-ве за богослужения.

Измежду многото изображения специалисти-те разграничават т.нар. мотиви „дъжд“, харак-теризиращи се с уподобяване на дъждовни капки иструи. Любопитно е, че този вид изображения сепоявяват и отмират в точно датиран интервалот време през новокаменната епоха. Нашатаводеща изследователка на енеолита ХанриетаТодорова определя тяхното време от 5700 до5400 г. пр.Хр. Именно в този период в развитие-то на мотивите „дъжд“ се наблюдава необикнове-на еволюция.

Преди всичко трябва да споменем, че изобра-жения от такъв вид се изработвали посредствомотпечатъци от притискането на ноктите нанеолитния човек. Несъмнено, при полагането наотпечатъците, човекът е бил в различна степенемоционално ангажиран. Когато създавал образи вопределен порядък, трябвало да бъде достатъчносъсредоточен, за да постигне задоволителнониво на естетически израз. Красотата на негови-те изделия-творби покорява и днес. Резултатът,който възприемаме като изумителен, е постиг-нат удивително просто — понякога с едновре-менната работа само на два пръста от двете

ръце, с по-дълбоки и по-плитки отпечатъци наноктите. Разбира се, всяко друго душевно вълне-ние е рефлектирало и обърквало иначе безукорни-те художествени диаграми. „Капките“ се разпиля-вали неравномерно, както е в самата природа.„Струите“, сякаш люшнати от внезапен порив навятъра. Грънчарите наблюдавали тези резулта-ти, като със сигурност това правели и онези,които поръчвали ритуални съдове — самитежреци. От кръстосването само на две черти нанокът се получавали просто фигури — символи,такива като кръста, алфа, ипсилон и пр. Изобра-женията са били най-напред единични, послеброят им в едно само поле нараствал. Нараствали видът на изображенията, при това породилиятги импулс се прицелвал в отчетливата графика написмени знаци, а не в схематизираните баналнирисунки, репродуциращи околния свят.

Голямо количество фрагменти от глиненисъдове декорирани с „нокътно“ писмо са откритив праисторическото селище Яса тепе в Пловдив.Тук за 300 години през неолита еволюцията на

Нок ът но писмо върху фраг мент от гли нен съдот селищ на та моги ла Яса тепе в Плов див.

нокътната техника е позволила възникването написмена система. Възможно е в нея да са билизаложени и първи космогенни представи за света,диференциран в три нива небесен, земен и подзе-мен. Освободеният енергиен потенциал от тях-ното взаимодействие и намесата на човека внего (по-късната Орфическа доктрина) са оформи-ли и затворили цяла семантична верига. Достиг-нало се е до възможността с наличната системаот знаци да се изобразява мисъл. Забравена ли ебила тази система за хилядолетия, след като севмества и в традицията на по-късния античенбързопис?

„Нокътното писмо“ се различава коренно отвсички други видове писменост, в известен сми-съл то е уникално, поради непосредствения меха-низъм на изразяване. Механизъм, който сближаванокътната писменост с говора. В говорната речмозъкът превръща емоции и мисли в команди,които посредством гласните струни модулиратакустична вълна. При нокътното писмо имамесъщата непосредственост на предаване накомандите на ръката, която оформя знаците.Отсъства толкова необходимият инструмент записане на древните цивилизации: дървено острие,парче камък, длето, перо и пр. Такава писменосте очевидно лесна за овладяване и достъпна, бихмеказали демократична от съвременна гледнаточка, но тя е едновременно идеалното средствоза по-пряко и по-точно изразяване на емоциите имислите на древните хора. Неслучайно в зоратана писмеността древните гърци са вярвали пове-че на непосредствения разказ и са го предпочита-ли пред написаното слово.

Строгата простота на неолитната „нокът-на“ писменост откриваме и в по-късния Ситовскинадпис. Писмеността от долината на Марица, аконе е била изоставена, е с близо едно хилядолетиепо-стара от писмени знаци, открити в праисто-рическите селища при с. Караново, с. Дяково и с.Градешница. Дори да приемем локалността наявлението и неговата „домашна“ функция, оставафактът, че писменост е имало поне от 5400 г.пр.Хр. Много по-късно писмените цивилизацииизвършили бавното и болезнено преминаване отобраза към символа и от пиктограмата къмзнака, сякаш всичко започвало от самото начало.Несъмнено културата от долината на река Мари-ца, съизмерима с културата „Варна“, е създала

първообраз на писменост преди културите наМесопотамия, където писмени знаци се появяватедва през III хилядолетие пр.Хр.

Можем ли да приемем мащабна геофизична иклиматична катастрофа — например Черномор-ския потоп, като причина за заличаването на блес-тящата неолитна и „златната“ енеолитна култу-ра в България? Налага се да преосмислим и нещодруго. Трябва най-после да отдадем заслуженотона епохи, които в културно отношение са се разви-вали под благосклонното въздействие на Великатабогиня-майка. Разбира се, това е прелом в настоя-щите представи, но най-великото изобретение начовечеството, първата материализирана памет,се е появило може би в едно мирно общество,чиято структура е била само псевдойерархична.Досега писмеността се определяше като дости-жение на обществена структура с изразено иму-ществено разделение, с божествен Пантеон, доми-ниран от мъжки божества, с всички поети рисковеот това, което наричаме история.

От „нокътния печат“ до дигиталниядисплей

Бързият напредък на цифровата техника иособено масовото дигитализиране на съвремен-ната електроника наложи широкото използванена т.нар. седемсегментен дигитален дисплей.Този вид индикаторен модул съдържа седем неза-висимо контролирани сегменти с линейна форма.За сегменти се използват различни оптическиактивни бинарни (с две състояния) електронниелементи. Седемсегментни дисплеи се изработ-ват най-често от светодиоди, течни кристали идр. С тяхна помощ могат да бъдат изобразяванивсички цифри и букви. Безспорно, съвременниятсвят е немислим без този особен вид знаков гене-ратор, който като че ли възпроизвежда „нокът-ното писмо“ на неолитните обитатели от доли-ната на Марица.

107

Димитър Чиликов и Христо Протохристов

Пет на де сет „печат ни“ знаци от над пи си върхукера ми ка, изпъл не ни с „нок ътна тех ни ка“, отпра и сто ри че ско то сели ще Яса тепе, Плов див,около 5400 г. пр. Хр.

Седем сег мент ният диги та лендис плей дава възмож ност заизо бра зя ва не на всич ки цифри иглав ни букви: а) на илю стра ция -та вляво — инди ка то рен модул;б) на изо бра же ние то долу — изо -бра же ния на цифри те от 0 до 9.

108

Страница, брой +/2012 (специално издание)

Сравнението на две техники, разделени отпропастта на хилядолетията, подчертава ощеведнъж изключителната степен на абстракция,толкова различна от образното писмо и пиктог-рамите на Древния Египет, и от клиновиднотописмо на Шумер. В такъв аспект, „нокътнотописмо“ изпреварва развитието на писменосттана другите известни древни цивилизащии, несамо в откривателски смисъл, но и в качественоотношение. Безспорно пионерско постижение,„нокътната писменост“ започва своето разви-тие от едно по-високо стъпало.

При изследване на голямо количество неолит-ни надписи се забелязва нещо много важно. Макаризработени от различни хора, „нокътните знаци“се подчиняват на строга стандартизация, кактознаците в печатен текст, можем в известенсмисъл да говорим за „нокътен печат“. Отпеча-тъците върху праисторическата керамика показ-ват нокти на млади хора, може би дори на деца.Това води до предположение за съществуванетона своеобразна манифактура, където едновремен-но са работили и са се обучавали художници-писа-ри. От друга страна, прави впечатление контрас-та между ниското техническо равнище на изра-ботка на керамичните съдове и изящния рисунък.Глината, макар добре изпечена и съхранила форми-те с хилядолетия, е лошокачествена, добиванаизглежда от близко разположени находища. Оче-видно в неолитното общество не е съществува-ла професионална диференциация. Толкова по-забе-лежително е художественото оформление накерамиката и особено появата на знаци. Предвидлипсата на фонетичен аналог, изглежда невъз-можно да се даде, какъвто и да е превод или тъл-куване на „нокътното писмо“. Единствено срав-нителни изследвания, включващи множествоизвестни, близки и вече отчасти интерпретира-ни знакови форми от по-късни епохи, може дададат ключа за разгадаване на тази най-древнаписменост.

ТАЙНА, РОДЕНА ОТ ТАЙНА

Време, родено от време.Звезда родена от звезда.Живот, породен от живот.Вселенска азбука и… слово

Д и м и т ъ р Ч и л и к о в

Ситовският надпис в светлината наОрфическия култ

Задгробният култ заема важно място вмитологията на обитателите на нашите земи— древните траки. Посредникът между богове ихора, легендарният рабсод Орфей, син на речниябог Еагър и музата Калиопа, е един от малцинатасмъртни, осъществил пътешествие в света намъртвите, и завърнал се оттам. В европейскатапредстава Орфей е онзи архитип на поета маг,

предоставил на древните съвсем нова поетичнакосмогония, в която се появява Дионис-Аполоно-вия синтез и една неочаквана връзка между хто-ничното (подземно) и небесното начала. Лечебна-та музика на прорицателя Орфей е била съчетава-на със светолечението и билкопознанието, присъ-що на древните тракийски знахари. Според ПлинийСтари (Естествена история, книга IV), „Орфейживеел около бреговете на Понта (Черно море) сморисени и ситони (тракийски племена, от коитопроизлизал. Легендата за Орфей крие най-дълбокимитологични слоеве за Любовта и Смъртта,като особено интригуващо и значимо е посеще-нието в царството на сенките.

В митовете на много народи се откриватпримери за пътешествия в отвъдното. В класи-ческата митология връзките с отвъдния святбили поддържани от Хермес. Германският изслед-овател Валтар Папст проучва „Входовете“ къмподземния свят и стига до заключението, че пор-тът за пътешествия на гръцките богове се енамирал на полуостров Тейнарон в Южен Пелопо-нес. В „Дървото на боговете“ Папст пише: „Кога-то Хермес отлитал към подземното царство ивземал някого на своята машина, то тези, коиточовекът напускал, смятали, че той отива приТот, т.е. че е мъртъв. Подобни пътници се нари-чали жертви на звездите, защото на хората е билизвестен рискът от тези пътешествия и защо-то полетът към друга звезда се смятал запожертвователност. Противоречивият престойна Орфей в отвъдното е съпроводен вероятно сразмяна на тайна информация, като Евридика еоставена за заложница. Използвайки специалниприспособления, Орфей се завръща на Земята,като донася важни инструкции в Египет: „…кога-то в Египет създадох свещеното слово, стигналдо Мемфис божествен…“ (Аргонавтика).

В отвъдния свят Персефона (Коре) лети заед-но с Хадес. Такива пътешествия осъществява иХеракъл. Той използва летателен апарат, означенкато триглавото куче Цербер. Въз основа на ана-лиза на тези и други митове, много изследовате-ли са склонни да асоциират подземния свят с Кос-моса. В своите видения Данте Алигиери описванякои геофизични особености на отвъдния свят,които съвпадат с доскоро невидимите вътрешнипространства на планетите гиганти и технитеспътници. Неотдавна при полета на космическа-та станция „Касини“ спускаемият апарат „Хю-генс“ премина през плътната атмосфера наТитан (спътник на Сатурн) и извърши кацане наповърхността. Разкри се един невероятен свят,различен, но и подобен на земния. Реки и моретаот метан, където е възможно образуването наорганични отлагания. Вулкани и гейзери. Атмос-фера с облаци и мъгла от толини — прости орга-нични съединения, основни градивни елементи наживата материя, синтезирани под действие наултравиолетова светлина и електрически разря-ди. На друг спътник, Енцелад беше открит крио-вулканизъм (т.е. студен вулканизъм).

Пътешествия в задгробния свят са залегналив култовата практика на последователите наОрфей-орфиците. През последните години българ-ските археолози направиха редица открития, раз-кривайки пред света древни светилища, посвете-ни на култовете на Орфей и Себазий-Дионис. Скулта на Орфей обаче е вероятно свързан и единдруг уникален паметник — скалния феномен воколността на село Ситово, Пловдивско, по-известен под името Ситовски надпис.

През пролетта на 1928 г. дървари от родопс-ките села откриват на източния склон наСитовската река скална ниша, издълбана и офор-мена от човешка ръка като камера. Върху гладкалента, изсечена над камерата, има надпис с арха-ични знаци. Селяните решават, че тайнственитезнаци са за скрити съкровища на богати еврейскитърговци. Те започнали да наричат камерата„еврейското дукянче“. Мълвата за надписа дости-га до местния учител Ангел Божилов. Той пръвинформира научния свят за ценната находка. Презлятото на същата година д-р Александър Пеев,секретар на Пловдивското археологическо дру-жество, заедно с група археолози прави оглед наскалите. Докладът на експедицията завършва съсследното заключение: „Ако нашият родопски над-пис принадлежи на древните траки, което е най-вероятно, той ще хвърли нова светлина върхутяхната културна роля на Балканите в дълбокатадревност.“

Появилото се предположение за скалния надпискато игра на природата е несъстоятелно, тъйкато копирната подложка (негативът) доказваеднаква дълбочина на врязване на всички знаци.Повърхността на лентата е гладко полирана и ебила вероятно защитена със специално покритие.Фрагментът с надписа е притиснат от голямскален блок, което свидетелства за някаква гео-логична катастрофа — земетресение или срут-ване.

През 1939 г. д-р Александър Пеев поканва законсултации прочутия по онова време унгарскипрофесор Геза Фехер. След разглеждане на надписапроф. Фехер заключава: „Не се съмнявам, че зем-ният живот на един учен би бил оправдан отнамирането на пътя към приблизителното тъл-куване на този велик паметник на писмеността.“Проучванията спират след смъртта на д-р А.

Пеев, осъден и разстрелян за антифашистка дей-ност през 1940 г. По-късно известният наш ези-ковед проф. Иван Гълъбов преоткрива находкатаза науката. От този момент започват и споро-вете. Знаците от гладката ивица не съответст-ват на познатите писмени системи. Сравнен сдруги надписи от протосемитски произход,Ситовският надпис може да бъде датиран около1500 г. пр.Хр. Най-общо можем да го свържем смистичните основополагащи три нива на обозри-мия за човека Космос — небесен, земен и подзе-мен свят. При един обстоен анализ може да сеоткрият следи от кризисните моменти от бор-бата за победата на порядъка над хаоса и насветлината над мрака. Една по-смела хипотезаможе да свърже създаването на надписа с момен-та на някакъв природен катаклизъм, т. е. надпи-сът може да представлява едновременно хроникана събитието и послание от оцелелите. Известнаувереност настъпва с разчитането на основнатагрупа открояващи се знаци, които означават Ану-Аид и Кронос.

Разчитането, или по-скоро разгадаването насмисъла на Ситовския надпис е трудна задача,предвид на много древния произход на този видписменост. При Розетския камък например, пос-лужил на Шамполион за разчитане на египетскитейероглифи, паралелно с йероглифния надпис при-състват надписи-преводи на още два езика сизвестна фонетика, като в допълнение именатана фараона и съпругата му в трите надписа саоградени в картуш.

Разчитането на скални надписи от раннатафаза не може да се извърши с помощта на тради-ционни методи. Още повече че надписът е веро-ятно кодиран в традицията на най-древен тайно-пис (криптограма). От решаващо значение еоткрояването на т.нар. детерминативи (идеог-рами), или опорна мрежа от определители, коятоизяснява семантиката на знаците. Съществува-

109

Димитър Чиликов и Христо Протохристов

Скал на та каме ра със Ситов ския над пис.

Обо со бя ва не на зна ци те в групи, съдър жа щитри крат но при зо ва ва не на сила та на обно вле -ние то, с надеж да за по-пра вил но насоч ва не нажиз не на та енер гия във връ зка та между све то -ве те: ( а) дости га не на дал ечен, отвъ ден (небе -сен) свят; ( б) дал еч но пъту ва не на Аид-Ко ре(Хадес-Пер се фо на) за отвъд ния свят, отли та неи дви же ние във вре ме то; ( в) завръ ща не на Корена земно рав ни ще, от земна гле дна точка въз -кръс ва ща при ро да. З а б е л е ж к а : зна ци те заотвъ ден свят и стъл ба се сре щат и в огле дал нивари ан ти, което може да се свър же с кри ла тияизраз на Хер мес Три сме гист „Как во то е горе,тако ва е и долу“.

110

Страница, брой +/2012 (специално издание)

нето на някаква фонетична връзка, макар и въз-можно, не е задължително. За основа на изследва-нето са използвани скални знаци и рисунки отЕвропа, събрани и предоставени от проф. ГертрудРот. Основен справочник за класификация и семан-тика на тези знаци е каталогът на италианскияучен Друсилио Приули. От 90 позиции в каталогаоткриваме 77 знака от Пловдивския край в 33позиции. Повечето от използваните соларнизнаци — царствени жезли, геги, рога, слънчевиладии, змии, ямички, кладенци и др. са еднакви вАлпите и Родопите. Това силно присъствие под-крепя хипотезата за общ интелектуален код вграфичния запис. Все пак ние отнасяме семантич-ния облик към по-познати митологични пластове,каквито са случаите с „Хадес“ и „Кронос“. Не бивада се забравя, че в древния тайнопис се използвасъщо и графичен „пълнеж“. В някои праисторичес-ки детерминативи се забелязва известно сходст-во със знаци от Крит и с високохудожественитесвещени йероглифи от Древен Египет. На показа-ната тук илюстрация са поставени част от

детерминативите, използвани в Ситовския над-пис, и тяхното най-вероятно значение.

Въз основа на открояващите се в опорнатамрежа детерминативи в Ситовския надписоткриваме приблизително следното съдържание,независимо от посоката на записа и без да гофонетизираме:

„Нека душата, рожба на Небето и Земята, сезавърне към светлината на своята звезда (плане-та), така както е определен (възстановен)пътят към Хадес (определеното за нея място)от Кронос, повелител на всичко живо.“

Смисълът на записа се покрива с този от един„макро“ орфически паспорт за отвъдния свят,аналогичен е и на формулите за възкресение отегипетските гробници и респективно от „Книгана мъртвите“. Може да се предположи, чеситовското скално светилище се отнася къмт.нар. „скална“ цивилизация, преживяла Всемирнияпотоп.

В близост до скалната камера с надписа имаостатъци от пещера, наподобяваща камененмост или портал. Дали в съприкосновение с тазизагадъчна цивилизация, тракийските жреци, по-добно на своите египетски колеги, не са усвоилитайните на пътешествията във времето и про-странството, чийто ням свидетел е станал кул-товият комплекс край Ситово. По-нататъшниизследвания могат да хвърлят повече светлинавърху този безценен паметник от древността.Понастоящем Ситовският надпис е трудно дос-тъпен и е застрашен от напредващо разрушаванена носещия скат в близост до шосето, коетоизисква спешни мерки за неговото консервиране изапазване.

В заключение трябва да кажем, че Ситовскиятскален запис не е самотен. За друг подобеннаучихме от покойния вече родоповед ПетърМаринов, който разполагаше с фотографскиматериал от обект в землището на с. Турен,Смолянско, запечатал надпис с още по-архаичнипиктограми. В древните хроники се споменава, ченякога праведният Енох оставил на Земята дваскални надписа — неизвестно къде. Днес имаповече основание те да бъдат идентифицирани илокализирани именно в Родопите.

&

Пра и сто ри че ски детер ми на ти ви (идео гра ми),изпол зва ни в Ситов ския над пис

111

112

Когато в края на ХVIII век в Европа всеповече хора приемат и осъзнават свобо-дата и писателите разбират, че могатда бъдат свободни, ако техните творбине зависят от външни за съсловието иминституции като църква, държава, меце-нати и др. и излизат на свободния пазар.От този момент те изцяло зависят отначина, по който действа тъй наречена-та „литературна система“.

През вековете в нея се оформят всепо-точно ролите, които я движат: автор,издател, редактор, коректор, художник-оформител, преводач, критик, литератур-ни медии, книжар, библиотекар, читател.Единствено в тяхното взаимодействиелитературната система може да съ-ществува — ако една или повече роли сеиграят от слаби актьори, цялата систе-ма е слаба. Ако например никой не купувакниги, за да бъдат те четени, няма даима ресурс за тяхното издаване, автори-те няма да могат да живеят от труда сикато писатели и ще станат отново зави-сими от нещо друго; ако няма преводачи,пазарът на литературни произведенияможе да се окаже толкова малък, че сис-темата да замре; ако няма библиотеки,хората с по-малко средства оставатизолирани от системата; ако няма лите-ратурни медии, търговските медии под-менят стойностите и вместо художест-вена литература системата започва дапроизвежда „ментета“ , а и по-младитенепознати автори трудно могат да при-влекат вниманието на издателите ичитателите и т.н.

Водени от това системно разбиранеза литературата през 1997 г. в Пловдивгрупа хора, които живеят и до днес слюбовта към литературата, започна даиздава литературното списание „Стра-ница“. Неговото съществуване , пък и тов Пловдив, а не в София, е трудно: бълга-рите все още не схващат, че „национал-но“-то може да се прави извън столица-та. В допълнение тъкмо в тези петнайсе-тина години се разви мощна търговско-медийна система, която обявява за ценно,онова, което може да си плати за рекла-мата, а „свободна“ остана териториятана безпаричните.

Наистина в последните години съче-танието от комерсиалност и мислене,пуснало дълбоки корени в незнанието,притиска не само добрата българскалитература, но и психичното здраве наднешните българи — някои наричат товасъстояние „чалга“. Но то е по-скоро от-каз от хуманните идеите на Просвеще-

нието и на модерния свят, с който битрябвало да живеем и ние като част отевропейската културна среда. Авторите,преводачите, критиците, литературнитетеоретици, които с труда си създават„Страница“ като българско литературносписание на прехода между ХХ и ХХI век,а и малцината, които им помагат заизданието, продължават да изповядваткакто ценностите на Просвещението:свобода, толерантност, демокрация, та-ка и разбирането за литературата катодуховна среда, в която езикът на нациятаживее чрез експериментите на изказа,чрез смисъла, който може да породи всъзнанието на читателите, а и катоенергията, необходима на всяко човешковъображението в неговите странстваниямежду „страшното“ и „прекрасното“.

За да намерим нови съмишленици, съз-дадохме проекта „Открита страница.Литературата до Вас“ и този брой „+“ насписание „Страница“. За да се срещнем стях ни помогнаха Национален фонд „Кул-тура“ и трите пловдивски издателства„Жанет-45“, „Хермес“ и „Летера“ (ето то-ва е традицията на Драган Манчов, Хрис-то Г. Данов и онези славни издатели икнижари, превърнали Пловдив в годинитеоколо създаването на новата българскадържава в център на нейната модернакнижовност). Пътят на нашите срещи щепродължи и във виртуалното простран-ство — от началото на 2013 г. ще може-те да следите „Страница“ на адрес www.litcompass.com . По идея на ИК „Летера“,с партньорството на РНБ „Иван Вазов“— Пловдив, Филологически факултет наПУ „Паисий Хилендарски“, Дружествотона пловдивските писатели и подкрепатана Общинска фондация „Пловдив — канди-дат за европейска столица на културата2019“ в началото на 2013 г. ще стартирапървата в България електронна литера-турна медия, която представя процеситев книгоиздателския бранш, но и поставиакцент върху лицата и ролите им, коиточесто остават в сянката на литератур-ния процес. „Литературен компас“, койтодо края на ноември ще може да бъде видянкато работен сайт на адрес www. l i t -compass.com , ще предостави място иза страниците на „Страница“.

И помнете — един да играе слабо, губицелият отбор! А цената на загубата влитературната система е съзнанието ипаметта на нацията.

&

Думи на съставителя